Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 220

— Изкачваме се — отбеляза Келхус.

Въпреки че теренът бе предупредил Наюр за приближаването им, Келхус пръв забеляза планините Хетанта на хоризонта. Както винаги, когато те се изправеха пред погледа му, Наюр можеше да почувства империята от другата им страна — лабиринт от избуяли градини, обширни поля и древни, престарели градове. В миналото Нансуриумът беше целта на сезонните поклонения на племето му — място на крещящи мъже, горящи вили и пищящи жени. Място на отмъщение и отдаване на почит към Мъртвия Бог. Ала този път, осъзна Наюр, империята щеше да е препятствие — може би непреодолимо. Досега не бяха срещнали никой, който да знае нещо за Свещената война, и изглежда щяха да бъдат принудени да прекосят Хетанта и да влязат в земите на нансурите.

Когато забеляза първата юрта в далечината, той се зарадва повече, отколкото бе допустимо за един мъж. Доколкото можеше да прецени, яздеха през земите на акунихорите. Ако някой знаеше дали империята води война срещу Киан, това щяха да са те — ситото, през което минаваха огромен брой поклонения. Без да продума, Наюр насочи коня си към лагера.

Келхус пръв видя, че нещо не е наред.

— Този лагер — каза той безжизнено — е мъртъв.

Наюр осъзна, че дуниайнът е прав. Виждаше няколко десетки юрти, но никакви хора и — по-важно — никакъв добитък. Пасищата, по които яздеха, не бяха засети. А самият лагер имаше изсушения и празен вид на неща изоставени и забравени.

Радостта му избледня в отвращение. Нямаше да има равнинци. Нямаше да има разговори. Нямаше бягство.

— Какво е станало? — попита Келхус.

Наюр се изплю в тревата. Знаеше какво е станало. След катастрофата при Киют, нансурите бяха минали като горски пожар през тази земя. Някой отряд се бе натъкнал на лагера и бе изклал и поробил всички. Акунихор. Зунурит беше акунихор. Може би цялото му племе беше унищожено.

— Икурей Конфас — каза Наюр, леко стреснат от това колко маловажно е станало името за него. — Племенникът на императора го е направил.

— Как можеш да си сигурен? — попита Келхус. — Може би обитателите му вече не са имали нужда от това място.

Наюр сви рамене, но знаеше, че случаят не е такъв. Въпреки че местата в степта можеха да се изоставят, това не важеше за вещите — не и при Народа. Всичко беше нужно.

Тогава той осъзна с необяснима сигурност, че Келхус ще го убие.

Планините се извисяваха отпред, а степта се простираше зад тях. Зад тях. Синът на Моенгхус вече нямаше нужда от него.

Ще ме убие в съня ми.

Не. Подобно нещо не можеше да се случи. Не и след като бе пропътувал толкова надалеч, след като преживя толкова много! Трябваше да използва сина, за да открие бащата. Това беше единственият начин!