Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 219

— Фанимите са войнствен народ — отвърна накрая той, използвайки дъжда като слабо извинение да не поглежда към събеседника си. — Но чувам, че са толерантни към поклонения.

Постара се известно време нито да гледа, нито да говори с Келхус, въпреки че нещо в него не спираше да се гърчи. Колкото повече избягваше да насочва поглед към този човек, толкова по-ужасяващ сякаш ставаше той. Толкова по-богоподобен. Какво виждаш?

В очите му се появи образът на Банут и той се помъчи да го отхвърли. Дъждът продължи още ден, преди да се превърне в кротък ситен дъждец, който обгърна далечните склонове с мъгла. Измина още един ден, преди вълната и кожата по дрехите им да изсъхне.

Скоро след това Наюр започна вманиачено да обмисля да убие дуниайна в съня му. Двамата обсъждаха магията — като цяло най-честата тема в редките им разговори. Дуниайнът постоянно се връщаше към нея и дори му разказа за поражение, нанесено му от нечовешки воин-маг далеч на север. В началото Наюр предположи, че този интерес извира от някакъв страх на Келхус, сякаш магията е единственото нещо, което догмата му не може да преглътне. Но после си даде сметка, че човекът знае, че той смята темата за безопасна, и затова я използва, за да наруши тишината с надеждата да го насочи към по-полезни теми. Наюр осъзна, че дори историята за нечовека вероятно беше лъжа — фалшиво признание, предвидено да го въвлече в размяна на признания.

След като разкри това поредно предателство, той внезапно си помисли: Когато заспи… Ще го убия тази нощ, когато заспи.

И продължи да си го мисли, макар да знаеше, че няма да го убие. Знаеше само, че Моенгхус е призовал Келхус в Шимех — нищо повече. Малко вероятно беше някога да успее да го намери без дуниайна.

Въпреки това на следващата нощ той се измъкна от одеялата си и се промъкна през студената трева с меча си. Спря при останките от огъня им, загледан в неподвижното тяло на Келхус. Равно дишане. Лице, спокойно през нощта, както беше безизразно през деня. Буден ли беше?

Що за човек си ти?

Като отегчено дете, Наюр започна да роши връхчетата на тревата с ръба на меча си, гледайки как стръковете се привеждат, а после отново се изправят под лунната светлина.

Пред вътрешния му поглед преминаваха различни сцени: как ударът му е възпрян от голите длани на Келхус; как собствената му ръка го предава и спира меча, а Келхус отваря очи и глас отникъде казва: „Познавам те, Скилвенди… по-добре от всеки любовник, от всеки бог.“

Той се наведе над мъжа и остана така привидно безкрайно. После, сграбчен от пристъп на съмнение и ярост, пропълзя обратно под одеялото си. Трепери дълго време, като че от студ.

* * *

През следващите две седмици огромното плато от вътрешността на Джиюнати плавно се трансформира в плетеница начупени склонове. Земята стана глинеста, а тревите се издигнаха почти до хълбоците на конете им. Пчели бръмчаха наблизо и огромни облаци комари ги нападаха, когато прекосяваха заблатени потоци. С всеки изминал ден обаче сезонът сякаш отстъпваше. Почвата стана по-камениста, тревите — по-къси и светли, а насекомите — по-изтощени.