Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 208

Наюр зашлеви Аниси, когато тя заплака. Той не вярваше на нищо от това.

Същата нощ се върна, знаейки, или надявайки се, че мракът ще го защити.

Въздухът вонеше под кожите. Чужденецът бе тих като лунна светлина.

— Сега — каза Наюр. — Целта ти… И не си мисли, че си ме заблудил, че съм те пречупил. Твоят вид не може да бъде пречупен.

Шумолене в чернотата.

— Прав си. — Гласът беше топъл в мрака. — За моя вид съществува само мисията. Дойдох за баща си, Анасуримбор Моенгхус. Дойдох, за да го убия.

Тишина, само лекият южен вятър.

Чужденецът продължи:

— Сега дилемата е изцяло твоя, скилвенди. Мисиите ни изглежда са еднакви. Зная къде, и по-важно — как да намеря Анасуримбор Моенгхус. Предлагам ти чашата, която желаеш. Има ли в нея отрова, или не?

Смееше ли да използва сина?

— Винаги има отрова — изсъска Наюр, — когато човек е жаден.

* * *

Жените на вожда се грижеха за Келхус, лекуваха разкъсаната му кожа с мехлеми, приготвени от стариците на племето. Понякога той им говореше, докато го правеха, успокояваше изплашените им очи с нежни думи, караше ги да се усмихват.

Когато дойде време съпругът им и норсираят да потеглят, те се събраха на хладната земя пред Бялата юрта и тържествено гледаха, докато мъжете подготвяха конете си. Усещаха монолитната омраза на единия и богоподобното безразличие на другия. И когато двете фигури бяха погълнати от далечни треви, не знаеха за кого плачат — за мъжа, който ги беше покорил, или за онзи, който ги беше опознал. Само Аниси знаеше откъде извират сълзите й.

* * *

Наюр и Келхус яздеха на югоизток, преминавайки от утемотски земи в тези на куотите. Близо до южните предели на куотските пасища ги обкръжиха няколко конници с излъскани вълчи черепи на седлата. Наюр поговори с тях за кратко, припомни им обичаите и те се оттеглиха — нетърпеливи, както смяташе той, да кажат на вожда си, че най-накрая утемотите са останали без Наюр урс Скийота, прекършващият коне, най-свирепият сред всички мъже.

Когато останаха сами, дуниайнът отново се опита да поведе разговор с него.

— Не можеш да пазиш това мълчание вечно — каза той.

Наюр го огледа. Лицето му, покрито с руса брада, беше сиво дори под покритото с облаци небе. Носеше ризница без ръкави, типична за скилвендите, а бледите му ръце се подаваха през коженото наметало, обвило раменете му. Мармотските опашки по ръба на дрехата, се люлееха с краченето на коня му. Можеше да е и скилвенди, ако не бяха светлата му коса и лишените от белези ръце — и двете го караха да прилича на жена.

— Какво искаш да знаеш? — попита Наюр с подозрителна колебливост. Смяташе, че е добре, че е смутен от безукорния скилвендски на северняка. Това бе напомняне. Когато дуниайнът вече не го смущаваше, знаеше той, всичко щеше да е изгубено. Точно затова толкова често отказваше да говори с абоминацията, затова яздеше в тишина последните три дена. Навикът беше също толкова голяма опасност, колкото и хитростта на мъжа. В момента, в който присъствието му спреше да го жили, когато обстоятелствата го накараха да се чувства спокоен, Наюр бе сигурен, че норсираят ще се окаже пред него в движението на събитията, ще го насочи по начини, които нямаше как да предвиди.