Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 210

— Аз.

Дуниайнът просто кимна и отмести поглед към безрадостния хоризонт. Наюр проследи погледа му несъзнателно.

— Бях обладан! — изръмжа той. — Обладан от демон!

— Наистина — отвърна Келхус и отново се обърна към него. В очите му имаше състрадание, но гласът му беше суров, като на скилвенди. — Баща ми те е обитавал.

И Наюр откри, че иска да чуе какво ще му каже мъжът. Ти можеш да ми помогнеш. Ти си мъдър…

Отново! Вещицата го правеше отново! Пренасочваше разговора. Завладяваше движенията на душата му. Беше като змия, която опипва пролука след пролука. Слабост след слабост. Махни се от сърцето ми!

— Защо са те пратили да убиеш баща си? — повтори рязко въпроса си Наюр, използвайки липсата на отговор като доказателство за нечовешките дълбини на това съревнование. А то наистина беше съревнование, осъзна той. Двамата с този мъж не говореха; те воюваха. Ножовете ми ще играят.

Дуниайнът го изгледа с любопитство, сякаш изморен от безсмислената му подозрителност. Още една преструвка.

— Защото баща ми ме призова — каза той загадъчно.

— И това е основание за убийство?

— Дуниайните са се крили от света в продължение на две хилядолетия, и ще останат скрити, ако могат, до края на времето. И все пак преди тридесет и една години, когато бях още дете, ни откриха сранки. Лесно ги унищожихме, но баща ми беше изпратен като предпазна мярка, за да проучи пустошта и да провери доколко сме открити за нова атака. Когато се върна след няколко месеца, беше решено, че трябва да бъде прогонен. Сметнаха го за омърсен, заплаха за мисията ни. Изминаха три десетилетия и се смяташе, че е умрял.

Дуниайнът се намръщи.

— Но тогава той се върна при нас, върна се по начин, който ни беше непознат. Изпрати ни сънища.

— Магия — каза Наюр.

Келхус кимна.

— Да. Въпреки че по това време не го знаехме. Разбирахме само, че чистотата на изолацията ни е била замърсена и че източникът на това замърсяване трябва да бъде намерен и елиминиран.

Наюр се вгледа в профила на мъжа, който се клатеше леко в ритъм с коня.

— Значи ти си убиец.

— Да.

Когато утемотът не каза нищо повече, Келхус продължи:

— Ти не ми вярваш.

А как да му вярва? Как да повярва на някой, който никога не говореше истински, а насочваше и маневрираше, маневрираше и насочваше, без край?

— Не ти вярвам.

Келхус се обърна към заобикалящото ги пространство на зелено-сивата равнина. Бяха прекосили пасищата на куотите и сега се движеха през огромното плато във вътрешността на Джиюнати. Ако се изключеше малък поток пред тях и тънката линия от храсти и тополи по бреговете му, хоризонтът беше празен, като на океан. Само небето, изпълнено с облаци като плаващи планини, притежаваше дълбочина.

— Дуниайните — каза Келхус след известно време — са се предали на Логоса, на онова, което ти би нарекъл логика и интелект. Ние търсим абсолютното осъзнаване, самодвижещата се мисъл. Мислите на всички хора извират от тъмнината. Ако ти си движението на своята душа, а причината за това движение те предхожда, как може изобщо да наречеш мислите си свои собствени? Как можеш да бъдеш нещо различно от роб на тъмнината, която предхожда? Само Логосът позволява да смекчиш това робство. Само осъзнаването на изворите на мисълта и действието ни позволява да притежаваме мислите и действията си и да отхвърлим ярема на обстоятелствата. И само дуниайните притежават това знание, равнинецо. Светът дреме, поробен от невежеството си. Само дуниайните са будни. Моенгхус, моят баща, заплашва така.