Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 206

Тишина. През мислите му преминаваха сцени, поредица от начупени и пречупващи образи. Той се вкочани върху чергата, напрегна крайници срещу нейната мекота.

— А от теб се боя — продължи тя, — защото ми каза, че това ще стане. Всяко от тези неща, които се случват, ти ми казваше, че ще се случат. Познаваш този мъж, а никога не си говорил с него.

Гърлото го болеше. Плакала си само когато съм те удрял.

Тя го целуна по ръката и докосна устните му с пръст.

— Вчера той ме попита: „Защо изчаква?“

Откак бе намерил мъжа, събитията се движеха с такава сигурност, сякаш и най-малката случка бе напоена във водите на съдбата и поличбите. Интимността между него и дуниайна не можеше да бъде по-голяма. Сън след сън той го бе удушавал със собствените си ръце.

— Ти никога ли не си ме споменавала? — попита — по-скоро заповяда — той.

— Не. Не съм. Ето, че отново знаеш. А и той те познава.

— Чрез теб. Вижда ме чрез теб.

За момент Наюр се почуди какво ли е видял чужденецът, какъв ли негов образ е изтекъл през красивите изражения на Аниси. Вероятно голяма част от истината, реши накрая.

От всичките му жени само тя имаше смелостта да го държи, когато викаше в съня си. Само тя му шепнеше, когато се събудеше разплакан. Другите лежаха вкочанени, мъртви в преструвката на сън. Което беше добре. Тях той би набил заради наглостта да бъдат свидетели на слабостта му.

В мрака Аниси сграбчи рамото му, сякаш за да го придърпа настрана от някаква огромна опасност.

— Господарю, това е светотатство. Той е вещица. Магьосник.

— Не. Той е нещо по-малко. И нещо повече.

— Как? Как можеш да знаеш?

Предпазливостта бе изчезнала от гласа й. Сега тя настояваше да знае.

Наюр затвори очи. Обруленото лице на Банут проблесна в мрака, заобиколено от хаоса на Киют. Ревлив педераст…

— Спи, Аниси.

Смееше ли да използва сина, за да открие бащата?

* * *

Денят бе слънчев, с топлината, която обещаваше неизбежното лято. Наюр се спря пред широкия конус на юртата, следвайки шевовете по кожената стена. Това беше един от онези дни, когато последните останки на зимата изсъхваха от кожата и дървото на юртите, когато миризмата на гнилоч отстъпваше пред миризмата на прах.

Той приклекна пред платнището на входа и докосна с два пръста земята, вдигайки ги до устните си според обичая. Изпитваше уют от това действие, въпреки че причините за него бяха умрели отдавна. Повдигна покривалото и се промъкна в сумрака вътре, където седеше той, с кръстосани крака и гръб към входа.

Наюр се помъчи да различи прикованата фигура от заобикалящия я мрак. Сърцето му туптеше учестено.

— Жените ми твърдят, че си научил езика ни със скорост, която е… ненормална.

Иззад гърба му проникна бледа светлина. Видя голи крайници, сиви като сухи клони. Миризмата на урина и фекалии изпълваше въздуха. Мъжът изглеждаше и вонеше на крехкост и болест. Наюр знаеше, че това не е случайно.

— Уча се бързо, да. — Сенчестата глава се приведе, сякаш за да…

Наюр потисна тръпката. Толкова еднакви.

— Жените ми твърдят, че си вещица.