Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 204

Но сега разбираше, че единственото, което бе постигнал, беше да предаде баща си. Също като майка си, и той беше прелъстен. Баща ми е мъртъв. Аз бях ножът. Анасуримбор Моенгхус го беше използвал. Това откровение го остави без дъх и разби сърцето му. Някога, когато Наюр беше още дете, един ураган опустоши утемотския лагер. Раменете му бяха в облаците, а юрти, добитък и животи се вихреха като поли около краката му. Наюр гледаше от разстояние, разплакан, стиснал скования кръст на баща си. После вятърът изчезна, като пясък, който се спуска във водата. Той си спомни как баща му изтича през прахта, за да помогне на съплеменниците си. Спомни си как понечи да го последва, а после се препъна и спря, вцепенен от гледката пред себе си, сякаш мащабът на трансформацията беше отвъд възможностите на очите му да го осмислят. Огромната мрежа от пътеки, кошари и юрти бе изцяло пренаписана, все едно някое огромно като планина дете бе изрисувало няколко кръга през нея с пръчка. Ужас бе заменил познатия уют, но редът бе заменен с друг ред.

Също като урагана, откровението за Моенгхус бе натрапило различен, много по-ужасяващ ред от онзи, с който беше свикнал. Триумфът се превърна в падение. Гордостта стана разкаяние. Моенгхус вече не бе по-великият баща на сърцето му. Вместо това се превърна в невъзможен тиранин, робовладелец, преоблечен като роб. Думите, които го бяха издигнали, които разкриваха истина и екстаз, се превърнаха в думи, които го унижаваха и го бяха принудили да приеме скверните предимства на водачеството. Израженията, които преди го успокояваха, се превърнаха в мимики от някаква побъркана игра. Всичко — погледът, докосването, будещите доверие жестове — бе пометено от урагана и пренаписано в нещо ново и свирепо.

За известно време той наистина се мислеше за буден, за единствения, който не се препъва и не блуждае из сънищата, издигнати около скилвендите от обичаите на предците им. За тях степта представляваше основа не само за краката и телата им, но и за самите им души. Но ето, че той, Наюр урс Скийота, знаеше и живееше в истината за нея. Той единствен се беше събудил. Докато другите прекосяваха редица илюзорни каньони, неговата душа бродеше през безбрежни равнини. Само той принадлежеше истински на земята.

Само той. Защо това да застанеш не встрани, а пред своето племе, носеше такава ужасяваща сила?

Ала ураганът помете и това. Той си спомни как майка му плака след смъртта на баща му, ала дали плака за Скийота, когото бе изгубила отвъд смъртта, или, както самия Наюр, за Моенгхус, когото бе изгубила отвъд хоризонта? Сега той знаеше, че за дуниайна съблазняването на първата жена на Скийота е било просто част от пътя, място, от което да потегли, за да съблазни първородния му син. Какви ли лъжи й бе нашепвал, докато я пронизваше в мрака? Наюр беше сигурен, че е лъгал, защото нито говореше, нито изразяваше обич към нея. А ако бе лъгал нея, тогава…

Всичко, което се случваше, беше пътешествие, както каза и Моенгхус. Дори движенията на душата — мисъл, желание, любов — бяха пътешествия из нещо безбрежно. Наюр си мислеше, че е бил точката на потегляне, произход на всичките си пътуващи надалеко мисли. Но се беше оказал единствено една кална стъпка — пътека, използвана от друг, за да достигне той до местоназначението си. Мислите, които бе наричал свои, през цялото време бяха принадлежали на друг. Неговата будност бе просто поредният сън в по-дълбоката дрямка. С помощта на някаква неземна хитрост той се оказа изигран да извършва гнусотия след гнусотия, падение след падение, и бе плакал от благодарност.