Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 203

— Грях ли е да те докосвам така? Защо? От кой планински проход съм кривнал?

— Никой… — думи без дъх.

— Защо?

— Защото яздим в степта.

И няма нищо по-свято.

Усмивка, като баща или любим, внезапно поразен от свирепо обожание.

— Ние, дуниайните, Наюр, сме водачи и съгледвачи, ученици на Логоса — Най-краткия Път. От целия свят ние единствени сме се събудили от ужасната дрямка на обичая. Ние единствени.

Той взе младата ръка на Наюр в скута си. Палците му чертаеха линии между мазолите.

Как можеше блаженството да боли толкова?

— Кажи ми, сине на вожда, какво желаеш повече от всичко друго? Кое обстоятелство? Кажи на мен, който съм буден, и аз ще ти разкрия пътя, който да следваш.

Наюр облиза устни и излъга:

— Да стана велик вожд на Народа.

Тези думи! Тези разбиващи сърцето думи!

Моенгхус кимна по тежкия начин на мемоарист, удовлетворен от сигурни поличби.

— Добре. Двамата с теб ще яздим заедно през откритата степ. Аз ще ти покажа път като никой друг.

Няколко месеца по-късно Скийота беше мъртъв, а Наюр стана вожд на утемотите. Получи онова, което се бе престорил, че желае — Бялата юрта и края на пътя си.

Въпреки че съплеменниците му не харесваха пътеката, по която бе стигнал дотам, обичаят ги обвързваше към него. Той беше бродил по забранени пътища и утемотите, ограничени от дълбоките бразди на глупостта и слепия навик, можеха само да се мръщят и да мърморят зад гърба му. Каква гордост само бе изпитал! Ала гордостта му беше странна, куха, като самотното усещане за напрежение и безнаказаност, което бе изпитал като малко момче, докато гледаше братята и сестрите си да спят до огъня и мислеше: Мога да направя каквото си поискам.

Каквото си поискам. И те няма да разберат.

После, два сезона по-късно, другите жени удушиха майка му, защото роди русо момиче. Докато вдигаха трупа й на коловете за лешоядите, той започна да разбира какво всъщност се е случило.

Смъртта на майка му, разбра той, е била местоназначение, резултат от пътешествие. А Моенгхус бе пътешественикът.

В началото това го обърка. Дуниайнът беше изкусил и заплодил майка му, това бе очевидно. Но с каква цел? Какво беше местоназначението?

И тогава разбра: за да получи достъп до сина й — до Наюр урс Скийота.

Така започна вманиаченото преговаряне на събитията, които го бяха довели до Бялата юрта. Стъпка по стъпка, той си спомни последователността от малки, детински предателства, довели до убийството на баща му. Скоро рехавото усещане за превъзходство, че е надхитрил по-висшестоящите от него, се изпари. Скоро стягащото челюстта му задоволство, че е унищожил напълно безпомощен човек, се превърна във вцепенено неверие, в обречено отричане. Беше се възгордял, че се е издигнал над съплеменниците си, че е нещо повече от тях, и се наслаждаваше на демонстрацията на това превъзходство. Бе намерил най-краткия път, заграбвайки Бялата юрта. Нима това не беше доказателство за превъзходството му? Така му бе казал Моенгхус преди да изостави утемотите. Така си мислеше и той.