Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 202

— Именно! — възкликна Моенгхус. — А не е ли всяка задача пътешествие? Всяко постижение — цел? И не е ли всеки град място, от което да потеглиш?

— Предполагам… Мемоаристите казват същото.

— Значи мемоаристите са мъдри.

— Кажи каквото имаш за казване, робе.

Смях, безупречен в дрезгавото си скилвендско звучене — смехът на велик воин. Дори тогава Моенгхус вече знаеше какви пози да заема.

— Виждаш ли? Ставаш нетърпелив, защото смяташ, че пътеката, по която се движа, е твърде объркана. Дори думите са като пътешествия!

— Е, и?

— Ако всичко, което хората вършат, е пътешествие, искам да те попитам защо пътищата на скилвендите, обичаите, обвързващи всичко, което вършите, са като планински проходи? Защо яздите по същите пътеки отново и отново, когато пътищата към целта са безбройни?

Поради някаква причина този въпрос възбуди Наюр. Думите бяха толкова дръзки, че той се почувства смел дори само да ги чува, и толкова завладяващи, че едновременно го изпълниха с енергия и ужас, сякаш бяха докоснали място, което е копнеело да бъде докоснато, най-вече защото е забранено.

Бяха му казвали, че обичаите на Народа са също толкова неотменими и свещени, колкото капризни и пропаднали са онези на чужденците. Но защо? Не бяха ли тези обичаи просто различни пътища, използвани, за да се достигне една и съща цел? Какво правеше начинът на скилвендите единствен, единствената пътека, която може да следва един изправен мъж. И как можеше това да е така, след като мемоаристите казваха, че безбрежната степ прониква във всичко скилвендско?

За пръв път Наюр видя народа си през очите на външен човек. Колко странно само изглеждаше! Абсурдът на бои за кожа, направени от менструална кръв. Безполезността на забраната да лягаш с девственица без свидетели или тази да колиш добитък с дясната ръка, или пък да дефекираш в присъствието на коне. Дори ритуалните белези на ръцете им, техните свазонди, изглеждаха ненужни и странни, по-скоро побъркана суета, отколкото свещен символ.

За пръв път той наистина се запита защо. Като дете беше толкова склонен да задава въпроси, че винаги, когато попиташе майка си нещо, независимо колко практично, тя започваше да се оплаква и да го порицава — израз, както разбираше сега, на стар майчин гняв към вбесяващо умно дете. Ала въпросите на децата бяха дълбоки само по случайност. Те питаха колкото за да получат отговор, толкова и за да им бъде отказан такъв, както беше и редно, за да се научат кои въпроси са позволени и кои не са. Да запиташ истински „защо“, обаче, означаваше да отидеш отвъд всякакво позволение.

Да поставиш всичко под съмнение. Да яздиш безбрежната степ.

— Където няма пътеки — продължи Моенгхус, — човек се губи единствено ако не познава целта си. Няма престъпление, няма прегрешение, няма друг грях, освен глупостта или некомпетентността, и нито едно светотатство, освен тиранията на обичая. Но ти вече го знаеш… Ти стоиш настрана от племето си.

Ръката на Моенгхус се вдигна и хвана неговата. В тона му имаше нещо летаргично, нещо интимно и чувствено. Очите му бяха меки, жални, влажни като устните му.