Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 201

Моенгхус кимна.

— Убил си вълка.

Убил си вълка.

Тези думи. Тези впримчващи думи! Моенгхус бе видял болката му и бе промълвил единствените думи, които можеха да успокоят сърцето му. Нищо не бе станало така, както трябваше, ала ето, че резултатът беше какъвто се полага. Той беше убил вълка.

На следващия ден, докато Наюр се възстановяваше в мрака на майчината си юрта, Моенгхус му донесе яхния от див лук и заешко. След като димящата купа премина от едните ръце в другите, прекършеният мъж погледна нагоре, вдигна лице над превитите си рамене. Всички белези на робството — покорното изгърбване, плиткото дишане и стрелкащите се страхливи очи — изчезнаха. Трансформацията стана толкова внезапно и бе така пълна, че за няколко мига Наюр можеше само да го зяпа удивен.

Ала един роб да погледне воин в очите бе повод за ярост, така че младежът взе робската пръчка и го наби. Сините очи не бяха изненадани и останаха впити в него през цялото време, дърпайки неговите с обезпокоително спокойствие, сякаш му прощаваха за… невежеството. Наюр не го наказа наистина, също както не изпита и истинския гняв, който трябваше да тласка пръчката му.

Втория път, когато Моенгхус посмя да го погледне, той го наби свирепо — толкова свирепо, че после майка му го сгълча и го обвини, че умишлено поврежда собствеността й. Наюр й каза, че мъжът е нагъл, ала сърцето му се гърчеше в срам. Дори тогава той знаеше, че не яростта, а отчаянието е движело ръката му. Дори тогава знаеше, че Моенгхус е откраднал сърцето му.

Чак години по-късно разбра как тези побоища го бяха обвързали с чужденеца. Насилието между мъже пораждаше необяснима интимност — Наюр бе оцелял в достатъчно битки, за да разбира това. Наказвайки Моенгхус от отчаяние, той бе демонстрирал нужда. Ти трябва да бъдеш мой роб. Трябва да ми принадлежиш! А демонстрирайки нужда, бе отворил сърцето си и бе пуснал змията да влезе.

Третия път, когато Моенгхус срещна погледа му, Наюр не посегна за пръчката си. Вместо това попита:

— Защо? Защо ме провокираш?

— Защото ти, Наюр урс Скийота, си повече от родствениците си. Защото само ти можеш да разбереш какво имам да кажа.

Само ти.

Още впримчващи думи. Кой млад мъж не губи търпение в сянката на по-възрастните? Кой млад мъж не таи тайно презрение и големи надежди?

— Говори.

И Моенгхус говори за много неща през последвалите месеци, за това как човеците дремят, как Логосът, пътят на интелекта, е единственото, което може да ги събуди. Ала сега всичко това представляваше неясно петно за Наюр. От всички тайни разговори той помнеше единствено първия с някаква яснота. Но пък първите прегрешения винаги пламтят най-ярко. Като сигнален огън.

— Когато воините нападат империята отвъд планините — каза Моенгхус, — те използват винаги едни и същи пътеки, нали?

— Да. Разбира се.

— Но защо?

Наюр сви рамене.

— Защото те са планински проходи. Няма друг път за влизане в империята.

— А когато воините се съберат да нападат съседските пасища, те винаги използват едни и същи пътеки, нали?

— Не.

— Защо не?

— Защото яздят през открита земя. Има безброй начини да се прекоси степта.