Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 2
Р. Скот Бакър
Една нощ бардът хвана момчето. Първо го погали по бузата, а после по бедрото.
— Прости ми — мърмореше отново и отново, ала само от сляпото му око падаха сълзи.
— Няма престъпления — изфъфли той после. — Не и когато никой не е оцелял.
Ала момчето оцеля. След пет нощи то примами жреца-бард на високите стени на Ишуал. И когато мъжът се запрепъва по тях в пиянски ступор, го блъсна през парапета. После стоя дълго време на ръба, загледано през здрача в разбитото тяло на барда. Накрая реши, че се различава от другите само по това, че още е влажен. Убийство ли беше, щом никой не беше оцелял?
Зимата прибави студа си към празнотата на Ишуал. Облегнато на парапета, детето слушаше как вълците пеят и воюват из тъмните гори. Вадеше ръце от ръкавите си и ги обвиваше около раменете си срещу студа, мърморейки песните на мъртвата си майка, докато почти приветстваше хапещия вятър по бузите. Тичаше из дворовете и отвръщаше на вълците с бойните викове на куниюрите, размахваше оръжия, които го препъваха с тежестта си. А от време на време, с разширени от надежда и суеверен ужас очи, мушкаше мъртвите с меча на баща си.
Когато снегът се разтопи, до предната порта на Ишуал го привлякоха виковете. Загледан през тъмните процепи, той видя група подивели мъже и жени — бегълци от Апокалипсиса. Когато мернаха сянката му, те завикаха, молейки за храна, убежище, каквото и да е, ала момчето бе твърде изплашено, за да отговори. Трудният живот ги бе дарил със зловещ вид — изглеждаха диви, като вълчи народ.
Когато започнаха да се катерят по стените, той избяга в коридорите. Също като жреца-бард, и те го търсиха, като му обещаваха безопасност. Накрая един го намери свит зад бъчва сардини. Когато заговори, гласът му не бе нито нежен, нито суров:
— Ние сме дуниайни, дете. Каква причина имаш да се боиш от нас?
Ала момчето стисна меча на баща си и извика:
— Докато хората са живи, ще има престъпления!
Очите на мъжа се изпълниха с почуда.
— Не, дете — каза той. — Само докато хората са заблуждавани.
За момент младият Анасуримбор само го зяпна. После някак тържествено остави меча на баща си и пое ръката на непознатия.
— Аз бях принц — измърмори той.
Мъжът го отведе при другите и заедно те отпразнуваха странния си късмет. Надаваха възгласи — не към боговете, които бяха отхвърлили, а един към друг, — че тук намираха обща кауза. Тук можеха да отгледат свещено съзнание. В Ишуал бяха открили убежище от края на света.
Все още кльощави, но облечени в кожите на крале, дуниайните изтриха с длето магическите руни от стените и изгориха книгите на великия везир. Бижутата, халцедона, коприната и златните одежди погребаха заедно с труповете на цяла една династия.
И светът ги забрави за следващите две хиляди години.
