Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 6

Когато вечерта наближи, започна да вали. Той виждаше струпващите се студени и сиви облаци през клоните. За пръв път от седмици насам потърси убежище.

Намери малка долчинка, където ерозията бе отнесла част от почвата, разкривайки каменната фасада на някаква сграда. Изкачи се върху покритата с листа кал и влезе в тъмен и дълбок проход. Вътре счупи врата на дивото куче, което го нападна.

Тъмнината му беше позната. В дълбините на Лабиринта светлината бе забранена. Ала в тесния мрак, който откри тук, нямаше математическа промисъл, а само плетеница от произволно разположени и покрити с пръст стени. Анасуримбор Келхус се просна на земята и заспа.

Когато се събуди, гората бе притихнала под снега.

Дуниайнът всъщност не знаеше колко далеч се намира Шимех. Бяха му дали толкова провизии, колкото можеше да носи. Чантата му ставаше все по-лека с всеки изминал ден. Келхус само констатираше това, докато гладът и стихиите тормозеха тялото му.

Ако пустошта не можеше да го подчини, щеше да го убие.

Храната му свърши и той продължи да върви. Всичко — преживявания, анализ — стана странно ясно. Снегът се усили, а с него и студените, сурови ветрове. Келхус продължи да върви, докато не разбра, че повече не може.

Пътят е твърде тесен, татко. Шимех е твърде далеч.

* * *

Кучетата, които теглеха шейната на трапера, лаеха и душеха снега. Той ги разбута и завърза сбруята им за един бор-джудже. Удивен, човекът разчисти снега от сгърчените под него крайници. Първата му мисъл бе да нахрани кучетата си с мъртвеца. Иначе щяха да го вземат вълците, а в изоставения север месото бе рядкост.

Мъжът свали ръкавиците си и постави пръсти върху брадатата буза. Кожата бе сива и той бе сигурен, че лицето ще е студено като снега, който го покриваше почти напълно. Ала не беше. Траперът извика и кучетата му отговориха с истеричен лай. Той изруга, а после контрира ругатнята със знака на Хусиелт, Тъмния ловец. Когато вдигна мъжа от снега, крайниците му бяха отпуснати. Брадата и косата му обаче бяха вкоравени и вятърът не можеше да ги разлюлее.

Светът винаги притежаваше странна значимост за трапера, ала сега бе станал ужасяващ. Той тичаше, докато кучетата дърпаха шейната, за да избяга от гнева на начеващата виелица.

* * *

— Люет — бе казал мъжът, поставяйки ръка на голите си гърди.

Късо подстриганата му коса бе сребърна, с бронзови оттенъци, и твърде рехава за грубите му черти. Веждите му изглеждаха постоянно издигнати в изненада, а немирните му очи сякаш винаги се оправдаваха, вечно имитирайки интерес към тривиални детайли, за да избегнат внимателния взор на госта му.

Чак по-късно, след като научи основите на езика на Люет, Келхус разбра как се е озовал при трапера. Първите му спомени бяха за потни кожи и димящи пламъци. Животински кожи висяха от куки, забити в ниския таван. По ъглите на единствената стая бяха струпани чували и бъчви. Малкото незаето пространство бе наситено с мирис на дим, мас и плесен. Както щеше да разбере по-нататък, хаотичната мебелировка на хижата всъщност бе израз, при това болезнен израз, на множеството суеверия и страхове на трапера. Всяко нещо има своето място, каза той на Келхус, и всичко, което не си е на мястото, предвещава бедствие.