Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 5

Той продължи да се движи на юг, през хълмовете на Демуа. Загубата му се задълбочи, докато накрая вече не смазваше меча си след като го е намокрил дъждът, не спеше и не ядеше. Остана само пустошта, движението напред и отминаващите дни. Нощем се сгушваше сред животните в мрака и студа.

Шимех. Моля те, татко.

На четиридесет и третия ден прекоси плитка река и излезе на почернял от пепел бряг. Само плевели покриваха овъглената земя. Мъртвите дървета стърчаха към небето като черни копия. Келхус си запроправя път през останките, а когато растенията се докосваха до кожата му, усещаше парене. Накрая се изкачи по един склон.

Размерът на долината под него го остави без дъх. Отвъд погрома на огъня, където гората все още бе тъмна и гъста, над дърветата се издигаха древни укрепления, оформяйки огромен пръстен сред есенния пейзаж. Видя птици, които кръжаха над най-близките кули и се носеха ниско над буренясалия камък, преди да се скрият сред листата. Разрушени стени. Толкова студени, толкова изоставени, така, както гората никога не можеше да бъде.

* * *

Руините бяха твърде стари, за да отблъснат изцяло гората. Изглеждаха покорени, износени и разбалансирани от годините и собствената си тежест. Сгушени в покрити с мъх вдлъбнатини, стените пронизваха могилите само за да спрат внезапно, сякаш усмирени от пълзящите растения, които ги покриваха като могъщи вени, плъзнали върху кост.

Ала в тях имаше нещо, нещо не от сега, което накара Келхус да изпита непознато чувство. Когато плъзна ръка по камъка, той знаеше, че докосва дъха и труда на човеците — символа на един унищожен народ.

Земята се завъртя. Той се наведе и опря буза в камъка. Усети грапавина и студа на непокрита почва. Над него слънчевата светлина се пречупваше през преплетени клони. Човеците… тук, в камъка. Стари и недокоснати от строгостта на дуниайните. Някак си бяха успели да се опълчат на съня, бяха издигнали това творение насред пустошта.

Кой е построил това място?

Келхус се залута из могилите, долавяйки руините, погребани под краката му. Яде пестеливо от забравената си чанта — изсъхнала нафора и семена. Почисти листата от повърхността на малка дъждовна локва, пи, а после се загледа с любопитство в тъмното отражение на собственото си лице, в порасналата руса коса и брада.

Аз ли съм това?

После започна да изучава катеричките и онези птици, които можеше да различи от бъркотията на дърветата. Веднъж мерна лисица, прокрадваща се сред храстите.

Аз не съм просто животно.

Разумът му замахна, намери опора и я сграбчи. Усещаше дивото, което се блъскаше в него на статистически приливи. Докосваше го и го оставяше недокоснат.

Аз съм човек. Аз съм различен от всичко това.