Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 194
Р. Скот Бакър
Той се притисна към краката й.
— Ела — каза и се обърна към павилиона.
Видя кръв и сумтящ екстаз.
— Не, Сарсел — отвърна Езменет. — Трябва да помисля.
Той сви рамене и се усмихна слабо.
— Когато можеш, тогава.
Погледна към Ертига и Ханза, двете му робини, и с жест им нареди да бдят. После остави Езменет и влезе в павилиона на рицаря-командир. Изкикоти се сподавено, мислейки си за нещата, които щеше да й причини. Втвърди се в панталоните си; очертанията на лицето му потрепериха във възторг. Каква поезия щеше да изпише с ножа си върху й!
Фенерите светеха приглушено и хвърляха оранжеви сенки из кабинета на павилиона. Той се излегна на възглавниците, разположени пред ниска маса, покрита със свитъци. Спусна длан надолу по плоския си корем, сграбчи пулсиращия си член… Скоро. Скоро.
— Ах, да — каза тих глас. — Обещанието за освобождение. — Дъх, сякаш поет през тръстика. — Аз съм един от създателите ти и все пак гениалността на производството ти все още ме кара да изпитвам неверие.
— Архитекте? — ахна нещото, наречено Сарсел. — Татко? Защо рискуваш? Ами ако някой види белега ти?
— Една драскотина не се различава сред толкова много. — Последва плясък на криле и сухо тракане, когато един гарван кацна на масата. Плешива човешка глава се полюшваше на врата му, сякаш за да се раздвижи от схващане. — Всеки, който ме усети, няма да обърне внимание на белега ми. Алените схоластици са навсякъде.
— Дойде ли време? — попита нещото, наречено Сарсел. — Дошло ли е времето?
Усмивка, не по-голяма от извивка на нокът.
— Скоро, Маенджи. Скоро.
Едно крило се разгъна и се пресегна, прокарвайки линия по гърдите на Сарсел. Главата му се стрелна настрани, крайниците му застинаха. От чатала до върховете на пръстите, по кожата му пробяга екстаз. Изпепеляващ екстаз.
— Значи тя стои при теб? — попита Синтезът. — Не тича при него?
Върхът на крилото продължи мързеливата си ласка.
Нещото, наречено Сарсел, изстена.
— Засега…
— Споменавала ли е нощта си с мен? Каза ли ти нещо?
— Не. Нищо.
— И все пак се преструва… на открита, сякаш споделя всичко?
— Да, Стари татко.
— Както и подозирах… — Дребно намръщване. — Тя е много повече от обикновената курва, за която я помислих, Маенджи. Тя е ученик в играта. — Гримасата се превърна в усмивка. — Все пак е курва за дванадесет таланта…
— Трябва ли… — Маенджи изпита дълбоко пулсиране между ректума си и основата на фалоса. Толкова близо. — Тр-трябва ли да я убия? — Той се изви назад от агонията, която му носеше досегът с крилото.
— Не. Тя не тича при Друсас Акамиан, а това означава нещо… Животът й е бил твърде труден, за да не претегли лоялността си срещу предимствата. Все още може да се окаже полезна.
Крилото се оттегли и се сгъна зад лъскавия гръб. Миниатюрни клепки се затвориха, а после се отвориха отново над очи като стъклени мъниста.
