Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 192

В първите дни след като я спаси, Сарсел й се струваше напълно неопознаваем. Въпреки че гневът му беше див, изразен със силата на детинско избухване и убеждението на пророчески съд, той никога не си го изкарваше на онези, които го бяха разгневили. Въпреки че се приближаваше към всяко препятствие като към нещо, което трябва да бъде премазано, дори към незначителните проблеми, изпълващи административното ежедневие, методите му всъщност бяха елегантни, а не груби. Арогантността му беше лекомислена, но въпреки това никога не го заплашваше критицизъм и бе доста по-способен от много други хора да се смее на собствената си глупост.

Този мъж й изглеждаше като парадокс, едновременно осъдителен и примамлив. Ала после тя осъзна: той бе кьинета, кастов благородник. Докато сутенти, кастовите слуги като нея или Акамиан, се бояха от други, от себе си, от сезоните, от глада и така нататък, Сарсел се боеше само от конкретни детайли: че някой си може да каже нещо си, че дъждът може да отложи лова му. И Езменет разбра, че това променя всичко. Акамиан беше може би не по-малко темпераментен от Сарсел, ала страхът правеше гнева му горчив, склонен към омраза и негодувание. Той също можеше да е арогантен, но заради страха си изглеждаше истеричен, вместо уверен, а това със сигурност не водеше до противоречия. Заслонен от кастата си, на рицаря-командир никога не му се бе налагало, както на бедняците, да се бои от страстите си. В резултат той разполагаше с непробиваема самоувереност. Чувстваше. Действаше. Осъждаше. Страхът, че може да греши, който бе толкова основна част от Акамиан, просто не съществуваше за Кутиас Сарсел. Докато магьосникът бе невеж за отговорите, рицарят не знаеше, че има въпроси. А никоя увереност, смяташе Езменет, не би могла да бъде по-силна.

Ала тя не бе предвидила последиците от размишленията си. Осъзнаването й бе последвано от смущаващо усещане за интимност. Когато въпросите и закачките му, дори начинът, по който правеше любов, дадоха ясно да се разбере, че той иска повече от праскови, за да подслади пътя си към Момемн, Езменет откри, че го гледа тайно, докато е заедно с хората си, мечтаейки, чудейки се…

Разбира се, тя намираше много негови страни за нетърпими. Начинът, по който умееше да игнорира. Способността му на жестокост. Въпреки галантността си, понякога й говореше по начина, по който овчар използва гегата си — с постоянни поправки, когато мислите й тръгнат в нежелана посока. Ала веднъж щом разбра произхода на тези склонности, Езменет започна да ги вижда повече като черти, присъщи на неговия вид, отколкото като дефекти на характера. Когато един лъв яде, той не убива. Когато един благородник взима, той не краде.

Откри, че изпитва нещо, което не може да опише — поне не в началото. Нещо, което никога преди не бе изпитвала. И в обятията му го чувстваше по-силно, отколкото където и да било другаде.

Изминаха дни, преди да разбере.

Чувстваше се в безопасност.

Подобно осъзнаване не беше маловажно. Преди да я осени, се боеше, че започва да се влюбва в Сарсел. И за известно време любовта, която изпитваше към Акамиан, почти й се струваше лъжа, увлечението на едно изолирано момиче към мъж от света. Докато се дивеше на удобството, което изпитваше в прегръдката на Сарсел, тя осъзна, че обмисля отчаянието в чувствата си към Акамиан. Едното изглеждаше правилно, а другото — погрешно. Не трябваше ли любовта да изглежда правилно?