Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 193

Не, осъзна Езменет. Боговете наказваха подобна любов с ужаси.

С мъртви дъщери.

Ала не можеше да каже това на Сарсел. Той никога не би разбрал… за разлика от Акамиан.

— Обичаш го — повтори глухо рицарят-командир. — Вярвам ти, Езми. Приемам го… Но той обича ли те? Може ли да те обича?

Тя се намръщи.

— И защо не?

— Защото е магьосник. Схоластик, в името на Седжен!

— Мислиш ли, че ме интересува дали е прокълнат?

— Не. Естествено, че не — отвърна той меко, сякаш се опитваше да поднесе нежно тежки истини. — Казвам ти го, защото схоластиците не могат да обичат, Езми — а тези от Завета още по-малко.

— Достатъчно, Сарсел. Нямаш представа за какво говориш.

— Наистина ли? — каза той, а в гласа му се долавяше болезнена насмешка. — Кажи ми, каква роля играеш ти в илюзиите му, а?

— Какво имаш предвид?

— Ти си неговата котва, Езми. Той се е прикрепил към теб, защото ти го обвързваш с реалността. Но ако тръгнеш с него, ако захвърлиш живота си и отидеш при него, ще бъдеш просто един от двата кораба в морето. Скоро, съвсем скоро, ще изгубиш брега от поглед. Лудостта му ще те погълне. Ще се събудиш с пръстите му около врата си и името на някоя отдавна, отдавна умряла жена, което ехти от…

— Достатъчно, Сарсел!

Той я изгледа.

— Ти всъщност му вярваш, нали?

— В какво да вярвам?

— В цялата тази лудост, която ломотят. Консулта. Втория апокалипсис.

Езменет облиза устни и не отговори. Откъде се бе появил този срам?

Той кимна бавно.

— Разбирам… Няма значение. Няма да те виня за това. Прекарала си много време с него. Но има едно последно нещо, което бих искал да обмислиш.

Очите й горяха, когато примигна.

— Какво?

— Знаеш, че жените, дори любовниците, са забранени на схоластиците на Завета.

Тя изпита студ и болка, сякаш някой бе притиснал замръзнало желязо в сърцето й. Прочисти гърло.

— Да.

— Значи знаеш… — той облиза устни — … знаеш, че би могла да бъдеш най-много…

Тя го изгледа с омраза.

— Негова курва, Сарсел.

А какво съм за теб?

Рицарят коленичи пред нея и грабна дланите й в своите. Придърпа ги нежно.

— Рано или късно те ще го призоват обратно, Езми. Ще го принудят да те изостави.

Тя погледна в огъня. Сълзите прорязваха огнени бразди по бузите й.

— Зная.

* * *

Застанал на колене, рицарят-командир видя една сълза, застинала на горната й устна. Миниатюрно отражение на огъня блестеше в нея.

Той примигна и за миг се видя как чука устата на отрязаната й глава.

Нещото на име Сарсел се усмихна.

— Но аз те притискам — каза той. — Извинявай, Езми. Просто искам да… да видиш. Не да страдаш.

— Няма значение — каза тя меко и отбягна погледа му. Ала ръцете й стиснаха неговите.

Той освободи пръсти и нежно докосна коленете й. Помисли си за путката й, мазна, притисната здраво между краката й, и потрепери гладно. Да бъде там, където е бил Архитектът! Да прониква там, където той е прониквал. Това едновременно смиряваше и възбуждаше. Да се гмурка в пещта, разпалена от Стария татко!