Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 191

Харесва ми този сън.

Останала без дъх, вдигна китката до устните си и вкуси горчивината на благовонно масло.

Капризна курва! Спомни си защо си тук!

Обърна лявата си длан към огъня, бавно, сякаш да изсуши пот или роса, и видя как татуировката изплува от сенките между сухожилията й.

Това… това съм аз.

Застаряваща курва.

Всеки знаеше какво се случва със старите курви.

Без предупреждение Сарсел изплува от мрака. Езменет смяташе, че той има тревожен афинитет към нощта, сякаш вървеше със, вместо през нея. И то въпреки шриалските си одежди.

Спря се и я загледа, без да продума.

— Той всъщност не те обича. Не и наистина.

Езменет вдигна очи над огъня и издиша тежко.

— Намери ли го?

— Да. Лагерува при конрийците… както ти каза.

Част от нея намираше нежеланието му да говори за умилително.

— Но къде, Сарсел?

— Близо до Ансилинската порта.

Тя кимна и отмести нервно поглед.

— Запитала ли си се защо, Езми? Ако ми дължиш каквото и да е, това е този въпрос…

Защо него? Защо Акамиан?

Беше му казала много за Ака, осъзна внезапно. Твърде много.

Никой мъж, когото бе срещала преди, не беше толкова любопитен, колкото Кутиас Сарсел — дори Акамиан. Интересът й към нея бе просто ненаситен, сякаш намираше мизерния й живот за също толкова екзотичен, колкото й се струваше неговият на нея. И защо не? Домът Кутиас бе сред най-великите домове в Конгрегацията. За човек като Сарсел, отхранен с мед и месо и обгрижван от роби, преживявания като нейните бяха по-далечни от мистичния Зеюм.

— Откак се помня — бе й споделил той, — винаги са ме привличали плебеите, бедните… онези, които предоставят благините, върху които живее моят сой. — Той се изкикоти. — Баща ми ме порицаваше, че си играя на клечки с робите на полето или че се крия в помещенията на прислугата, докато се опитвам да зяпам под полите…

Тогава тя го цапна игриво.

— Мъжете са кучета. Единствената разлика е, че душат задниците с очите си.

Той се засмя и възкликна:

— Ето! Затова ценя толкова компанията ти! Да живееш живот като твоя е едно, но да можеш да го говориш, да го споделяш, е съвсем различно. Затова съм твой предан последовател, Езми. Твой ученик.

Как можеше това да не я замае? Когато гледаше в прекрасните му очи, с ириси, кафяви като плодотворната земя, и бяло като влажни перли, се виждаше отразена по начин, какъвто дотогава не смееше дори да си представя. Виждаше някакъв невероятен човек, някой извисен, а не принизен от страданието й.

Но сега, докато го гледаше как стиска юмруци на светлината на огъня, очите му я отразяваха като жестока.

— Казах ти — прошепна внимателно. — Обичам го.

Не теб… Него.

Езменет не можеше да си представи двама по-различни мъже от Акамиан и Сарсел. В някои отношения разликите бяха очевидни. Рицарят-командир беше безскрупулен, нетърпелив и нетолерантен. Преценката му бе незабавна и неотменима, сякаш нещата ставаха наред, само защото той ги е обявил за такива. Съжаленията му бяха малко и никога катастрофални.

В други отношения обаче разликите бяха по-тънки… и по-издайнически.