Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 189

Това е лудост! Никой глупак не е достатъчно глупав, за да последва някого тук.

Излезе бързо от алеята, вдигна ръка срещу яркото слънце, за да огледа своето ъгълче от пазара.

Мъжът не се виждаше никъде.

Аз съм глупакът… Защо изобщо ме следеше?

Пухтейки от гняв, Акамиан изостави търсенето си и побърза да купи онези неща, заради които изобщо беше дошъл в Момемн.

Не беше научил нищо за Алените кули и дори по-малко за Майтанет и Хилядата храма, а Прояс все още отказваше да се срещне с него. Тъй като не можеше да намери нови книги за четене, а Зинемус бе започнал да го укорява за пиянствата му, Акамиан реши да се върне към една стара своя страст. Щеше да готви. Всички магьосници изучаваха в някаква степен алхимия, а всички алхимици, или поне онези, които си разбираха от работата, умееха да готвят.

Зинемус смяташе, че така се принизява, че готвенето е за жени и роби, ала Акамиан знаеше каква е истината. Маршалът и неговите офицери се мръщеха, докато не опитаха сготвеното, а после му отдаваха тиха почит, както на всеки опитен майстор на някое древно изкуство. Най-накрая магьосникът стана нещо повече от богохулен просяк на масата им. Душите им можеше и да са в опасност, но поне апетитът им му беше благодарен.

Ала патицата, празът, кърито и лукът бяха забравени, когато отново мерна мъжа, този път под стената на Гилгаликската порта, насред наплива от хора, които излизаха от града. Зърна профила му само за миг, ала нямаше съмнение. Същата неравна прическа. Същата износена роба.

Без да се замисли, Акамиан изпусна покупките си.

Сега е мой ред да следвам.

Помисли си за Езми. Дали знаеха, че е отседнал при нея в Сумна?

Не мога да рискувам да го изпусна, със или без свидетели.

Това бе типът прибързано действие, който Акамиан обикновено мразеше. Ала през годините бе открил, че обстоятелствата не са благосклонни към сложни планове и че почти всичко най-накрая, така или иначе, се разпадаше до подобни прибързани постъпки.

— Хей, ти! — извика той над рева, а после отново се изруга за глупостта. Ами ако онзи избягаше? Очевидно знаеше, че Акамиан го е забелязал. Иначе защо не го последва в алеята?

Ала за щастие мъжът не го чу. Магьосникът си проправи път към него, като през цялото време не изпускаше тила му от поглед. На няколко пъти го наругаха и дори отнесе няколко свирепи лакътя, докато пробиваше стената от хора, търсейки потните пролуки между тях. Но нищо не можеше да го отклони от мъжа. Тилът му се приближи.

— Мили Седжен, човече! — извика един напарфюмиран аинон вдясно от него. — Направи го отново и ще ти вкарам един шибан нож!

По-близо. Напевите на Принудата клокочеха из мислите му. Знаеше, че другите ще го чуят. Ще разберат. Богохулство. Каквото има да става, ще става. Трябва да го хвана! Още по-близо. Достатъчно близо…

Акамиан се пресегна, сграбчи рамото му и го обърна назад. За един миг успя само да го зяпа, останал без думи. Непознатият се намръщи и отблъсна ръката му.

— Какво означава това? — изплю той.

— Аз… извинявам се — побърза да каже магьосникът, неспособен да отклони поглед от лицето. — Помислих ви за някой друг.