Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 168
Р. Скот Бакър
Това нейният глас ли беше?
Нещо малко и остро се прилепи към челото й. Тя вдигна ръце. Сви се като куче.
Звук на гръмотевица. После нечия огромна сянка закри небето. През сълзи и пръсти тя вдигна поглед и видя покрития с вени корем на кон, а над него — ездач, загледан надолу към нея. Красиво лице с пълни устни. Големи кафяви очи, едновременно гневни и загрижени.
Шриалски рицар.
Дъждът от камъни беше спрял. Езменет хлипаше в калните си длани.
— Кой започна това? — изтътна глас.
— Хей, вие! — изрева свещеникът. — Тези работ…
Шриалският рицар се наведе напред и го удари с облечения си в метална ръкавица юмрук.
— Вдигнете го! — нареди той на другите. —
Трима мъже побързаха да помогнат на свещеника да се изправи. От треперещите устни на мъжа капеше слюнка и кръв. Той изхлипа, разкашля се и се огледа със замаян ужас.
— Н-но ти нямаш право! — извика.
— Право? — засмя се рицарят. — Искаш да спорим за право?
Докато той тормозеше свещеника, Езменет се изправи с мъка на крака. Избърса кръвта и сълзите от лицето си, а после се опита да махне калта, засъхнала по вълнената й роба. Сърцето й бумтеше в ушите и тя на два пъти имаше чувството, че ще припадне от липса на въздух. Подтикът да изкрещи почти я надви, не от болка или страх, а от неверие и свирепа ярост. Как се бе случило това?
Тя видя, че шриалският рицар отново удря свещеника, и се изруга, когато потрепери. Защо й беше да изпитва жалост към тази жалка отрепка? Вдиша дълбоко. Избърса още пламтящи сълзи. Успокои се.
С ръце, скръстени пред гърдите, тя се обърна към момчето, което бе започнало всичко. Изгледа го с цялата омраза, която можеше да събере, а после протегна кутрето си пред другите пръсти и го размаха като мъничък фалос. Погледна надолу, за да е сигурна, че е забелязал, а после му се усмихна гадно. Момчето пребледня.
То погледна към шриалския рицар, погълнато от страх и осъзнаване в каква беда е изпаднало, а после към приятелите си, които също бяха забелязали презрителното внимание на Езменет. Две от тях се ухилиха въпреки тревогата си, а едно, обладано от невъзможната и тревожна способност на младите да застават на страната на онези, които са измъчвали само допреди миг, извика:
— Истина е!
— Ела — каза й шриалският рицар и протегна ръка. — Повдига ми се от тези провинциални кретени.
— Кой сте вие? — изграчи Езменет и отново се разрида.
— Кутиас Сарсел — отвърна топло мъжът. — Първи рицар-командир на шриалските рицари.
Тя протегна ръка и той пое татуираната й длан.
* * *
Мъже на Бивника се суетяха сред мрака — високи фигури, най-вече скрити в сенките, с изключение на редкия блясък на желязо. Повел мулето си, Акамиан се движеше бързо сред тях. Ярките им очи му обръщаха само най-бегло внимание. Предполагаше, че са привикнали към непознати.
Пътуването го разтревожи. Никога през живота си не си бе проправял път през подобен лагер. Всяка светлинка на огън, край която минаваше, сякаш представляваше отделен свят, изпълнен със собствено забавление или отчаяние. Чуваше носещи се по вятъра откъслеци от разговори, виждаше войнствени лица над пламъците. Носеше се между тези изолирани територии, част от сенчеста процесия. На два пъти изкачи хълмове, които се издигаха достатъчно високо, за да разкрият река Фаюс и струпаните край нея наносни равнини. Всеки път гледката го караше да спре със затаен дъх. Проблясващи огньове продупчваха мрака във всички посоки — по-близките разкриваха платнища и воини, а по-далечните оформяха съзвездия, които блестяха по възвишенията. Преди години Акамиан бе гледал аинонска драма, разиграваща се в амфитеатър близо до Каритузал, и остана поразен от контраста между потъналите в тъмнина зрители и осветените изпълнители под тях. Тук изглежда се разиграваха хиляда такива драми. Толкова много хора, толкова далеч от дома. Тук той можеше да оцени истинската сила на Майтанет.
