Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 170

Дъхът най-накрая се върна в устата на магьосника.

— Здравей, Зин.

— Ака! — извика маршалът и го сграбчи като чувал в ръцете си.

— Лорд маршале.

— Миришеш като задника на задник, приятелю — засмя се Зинемус и го отблъсна. — Като вонята на воня.

— Времената са тежки напоследък — каза магьосникът.

— Не бой се. Ще станат и по-тежки.

С обяснението, че е пратил робите си да спят, Зинемус му помогна с багажа, погрижи се някой да отведе мулето му, а после остана с него, докато опъваше разнебитената си палатка. Бяха изминали години, откак Акамиан бе видял маршала на Атремпус за последно и въпреки че смяташе приятелството им за неподатливо на изминалото време, първоначално разговорът потръгна трудно. Като цяло обсъждаха тривиални работи: времето, темперамента на мулето му. Винаги, когато някой от двамата споменеше нещо по-важно, необяснима сдържаност караше другия да даде някакъв неангажиращ отговор.

— Е, как си? — попита накрая Зинемус.

— Както би могло да се очаква.

За Акамиан всичко изглеждаше отвратително нереално — дотолкова, че очакваше Зинемус да го нарече Сесуата. Приятелството му с маршала се бе родило в далечния Конрийски двор. Да срещне този мъж тук, по време на мисия, го караше да изпитва срама на човек, хванат не точно в лъжа, но при обстоятелства, които, ако им се дадеше време, не можеше да не го превърнат в лъжец. Акамиан откри, че се мъчи да си спомни какво е казвал на Зинемус за предишните си мисии. Дали е бил искрен? Или се е поддал на детинския подтик да изглежда нещо повече от това, което е? Казвал ли съм му, че съм разбит глупак?

— Ех, с теб, Ака, човек никога не знае какво да очаква.

— Значи и другите са тук? — попита той, въпреки че знаеше отговора. — Зенкапа? Динчас?

Обгърна го нов страх. Зинемус беше религиозен човек, всъщност един от най-религиозните, които Акамиан някога бе познавал. В Конрия магьосникът бе учител, който по стечение на обстоятелствата беше и Схоластик. Ала тук беше изцяло Схоластик. Нямаше как да се подмине светотатството му… не и насред Свещената война! До каква степен би го толерирал Зинемус? Може би, помисли си Акамиан, това беше грешка. Може би трябваше да лагерува някъде другаде… сам.

— Не за дълго — отвърна Зин. — Ще ги отпратя.

— Няма нужда…

Маршалът вдигна един възел, за да го види на мъждивата светлина, хвърляна от огъня.

— Ами Сънищата?

— Какво за тях?

— Някога ми каза, че те отслабват и се засилват, че понякога някои детайли в тях се променят и че си решил да ги записваш с надеждата да ги дешифрираш.

Фактът, че Зинемус помни това, го разтревожи.

— Кажи ми — каза Акамиан в нескопосан опит да смени темата, — къде са Алените кули?

Зинемус се ухили.

— Чудех се кога ще попиташ… Някъде на юг от тук, в една от вилите на императора — или поне така ми казаха. — Той замахна с чука към дървения кол и изруга, когато вместо него нацели палеца си. — Безпокоиш ли се за тях?

— Щях да съм глупак да не се безпокоя.

— Толкова силно ли копнеят за знанието ти?

— Да. Гносисът е желязо пред техния бронз… Макар и да се съмнявам, че ще опитат каквото и да е насред Свещената война.