Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 144

Екзалт-генералът се забави до входа в продължение на няколко мига, оглеждайки плочките от бяла кост, поставени в стените: образи на великите законодатели от древността и Бивника, от пророка Ангешраел до философа Порифарус. Зачуди се без особен интерес кой ли от мъртвите му роднини е използвал майсторът, за да оформи лицата им. Звукът на гласа на чичо му го стресна:

— Ела. Имаме само няколко мига, племеннико.

Другите се бяха отдръпнали, оставяйки само Скейос и Семемкетри до императора. Конфас не можеше да забележи, че заобикалящият коридор е изпълнен с еотически стражи и магьосници от Имперския саик. Той седна на посоченото от чичо му място.

— И Скейос, и Семемкетри са съгласни — казваше Зерий, — че Елейзарас е демонично умен и опасен човек. Как би го притиснал, племеннико?

Чичо му се опитваше да звучи лековато, което значеше, че се страхува, както може би беше и уместно: никой не знаеше защо Алените кули са благоволили да се присъединят към Свещената война, а това означаваше, че никой не знае намеренията им. За мъже като Скайелт и Готиелк целта бе ясна: изкупление или завоевание. Но за Елейзарас? Кой би могъл да каже какво движи която и да е от школите?

Конфас сви рамене.

— Да го притискаме не може да става и дума. Човек трябва да знае повече от опонента си, за да го хване в капан, а в момента ние не знаем нищо. Не сме наясно със сделката му с Майтанет. Не знаем дори защо е благоволил да я сключи — и да се изложи на такъв риск! Школа, която се присъединява към свещена война по своя воля… свещена война! Ако трябва да съм честен, чичо, не съм сигурен, че подписът му върху договора ни дори трябва да бъде приоритет в момента.

— Какво искаш да кажеш тогава? Че трябва само да го подпитваме за детайли? Плащам добре в злато на шпионите си за подобни дреболии, племеннико.

Дреболии? Конфас се помъчи да остане безизразен. Въпреки че сърцето на чичо му бе твърде курвенско за религиозна вяра, той бе ревнив към невежеството си като всеки фанатик. Ако фактите противоречаха на желанията му, значи не съществуваха.

— Веднъж ме попита как съм надвил при Киют, чичо. Спомняш ли си какво ти казах?

— Да си ми казал? — почти изплю императорът. — Ти вечно ми „казваш“ разни неща, Конфас. Как очакваш да преценявам кое е важно и кое не?

Това бе може би най-жалкото и най-често използвано оръжие в арсенала на чичо му: заплахата да разчете съвета като заповед. Тя висеше над всеки техен разговор: Нима имаш наглостта да заповядваш на императора?

Конфас дари Зерий с помирителна усмивка.

— От онова, което Скейос ми каза — отвърна той успокояващо, — мисля, че трябва да се пазарим добронамерено… доколкото ни е възможно. Знаем твърде малко, за да го примамим в капана си.

Да стигнеш до ръба, а после да се върнеш обратно и да се престориш, че не си направил онази крачка… такъв беше обичаят в семейството му, поне допреди последните глупости на баба му.