Читать «Тръпка» онлайн - страница 2

Намирах се високо в йерархията на глутницата — Бек и Пол се бяха погрижили за това — така че можех веднага да пристъпя напред, но вместо това останах в задните редици, треперейки от студ, затънал до глезените в снега. Момичето ухаеше на топлина, на живот, но най-вече — на човек. Какво не беше наред с нея? Ако беше все още жива, защо не се съпротивляваше?

Можех да подуша кръвта й — топла, ярка миризма в този мъртъв, студен свят, виждах как Сейлъм се извива и потреперва, докато разкъсва дрехата й. Стомахът ми се сви болезнено — беше минало прекалено много време, откакто бях ял за последно. Исках да разбутам вълците, да застана до Сейлъм и също като него да се престоря, че не мога да подуша човешкото в нея или да чуя тихите й стонове. Да впия зъби в топлата плът. Тя бе толкова мъничка под косматите ни тела, под напиращата глутница, която искаше да размени нейния живот срещу своето оцеляване.

Изръмжах, оголих зъби и пристъпих напред. Сейлъм изръмжа в отговор, но аз бях по-силен от него въпреки младостта си и изнемогата от глада. Пол нададе заплашителен гърлен зов в моя подкрепа.

Достигнах до нея. Тя бе вперила невиждащите си очи в безкрайните небеса. Може би беше мъртва. Зарових нос в ръката й, усетих уханието на дланта, миризма на захар, масло и сол, които ми напомниха за един друг живот.

Тогава видях очите й.

Будни. Живи.

Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчваше някаква ужасяваща откровеност.

Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не беше резултат от гнева.

Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми.

Раздирах се отвътре и отвън.

Нейният живот.

Моят живот.

Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал, мъничък окървавен ангел, лежащ в снега, който те се канеха да разкъсат.

Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това.

И ги спрях.

Трета глава: Грейс

3°С

Виждах го отново след това, винаги когато беше студено. Стоеше в самия край на гората, край задния ни двор, вперил жълтите си очи в мен, докато пълнех хранилката за птици или изнасях боклука. В края на гората. Никога не се приближаваше. Някъде там, между деня и нощта, в онези часове, които продължаваха безкрайно насред дългата зима на Минесота, аз се люлеех на люлката си и очаквах да усетя погледа му. Или по-късно, когато вече бях прекалено голяма за люлки, пристъпвах през двора, приближавайки се бавно към него с протегната с дланта нагоре ръка и сведени надолу очи. Няма опасност. Няма заплаха. Опитвах се да говоря на неговия език.

Но без значение колко дълго чаках, без значение колко упорито се опитвах да го достигна, силуетът му винаги се стопяваше сред стволовете на дърветата, преди да успея да прекося разстоянието между нас.

Никога не ме е било страх от него. Той беше достатъчно голям, за да ме смъкне от люлката ми, достатъчно силен, за да ме повали на земята и да ме завлече в горите. Но в очите му не се долавяше дори и отсянка от жестокостта на мускулите му. Помнех погледа му, всеки нюанс на жълтото, и просто не можех да се страхувам. Знаех, че нямаше да ме нарани.