Читать «Тръпка» онлайн - страница 6

— Или там е умрял.

Мама присви неодобрително очи, излъчвайки обичайната си аристократична отегченост и красота:

— Какво искаш да кажеш?

Вдигнах очи от домашната си работа, в която се сражавах с методично подредените редове от цифри и символи.

— Може просто да е припаднал край пътя и да е бил завлечен в горите, докато е бил в безсъзнание. Не е съвсем същото. Не можеш просто така да паникьосваш хората в името на сензацията.

Вниманието на мама се беше върнало към екрана, докато междувременно режеше гъбите на толкова малки парченца, че с тях би могъл да нахраниш и амеба. Поклати глава:

— Нападнали са го, Грейс.

Погледнах през прозореца към гората, към призрачните очертания на дърветата в мрака. Моят вълк може би беше там, аз не можех да го видя.

— Мамо, ти си човекът, който ми повтаряше отново, отново и отново, че вълците по принцип не са агресивни създания.

Вълците не са агресивни създания. Това беше обичайният рефрен на мама през годините. Мисля, че единственият начин, по който бе способна да продължи живота си в тази къща, беше да убеди самата себе си, че вълците са сравнително безобидни, да настоява, че атаката срещу мен е била някакво невероятно изключение. Не знам дали наистина си вярваше, че те не са агресивни, но аз определено смятах така. Гледайки към горите през всяка година от моя живот, аз наблюдавах вълците, запомнях муцуните им, научавах по нещо за индивидуалността на всеки един от тях. Да, сред тях наистина беше и онзи мършав и болнав на вид вълк, който обикаляше навътре сред дърветата и го бях виждала на открито само през най-студените месеци. Всичко в него — от проскубаната му и мръсна петниста козина през раздраното ухо до мътните му очи — говореше за болно тяло, а в зловещите белезникави искри в погледа му се прокрадваше страховитият шепот на лудостта. Помнех и зъбите му, забити в плътта ми. Можех лесно да си го представя как напада човек. Отново.

Не биваше да забравяме и за бялата вълчица. Бях чела, че тези създания се обвързват с един-единствен партньор, с който остават до края на живота си, а конкретно тази видимо беше с водача на глутницата — огромен вълк с козина толкова черна, колкото бяла бе нейната. Бях ги виждал как докосват муцуните си, сякаш се целуват, как тичат заедно сред черните скелети на мъртвите зимни дървета, а козината им блести като люспи на риба във вода. Тя притежаваше някаква свирепа, жестока красота; нея също можех да си представя как напада човек. Колкото до останалите… те бяха просто тихи прекрасни сенки сред дърветата. И да, наистина не се страхувах от тях.

— Да бе, точно така — изобщо не са агресивни — промърмори мама, докато острието на ножа шумно се забиваше в дъската за рязане. — Може би просто трябва да ги изловят всичките и да ги закарат в Канада или на някакво подобно място.

Намръщих се над тетрадката си. Летата без моя вълк и без това ми се струваха достатъчно неприятни. Като дете, тези месеци ми изглеждаха направо непоносимо дълги, просто мъчително време, което прекарвах в очакване на зимата, когато вълците щяха да се появят отново. Нещата станаха дори по-лоши след срещата ми с жълтоокия. По време на тези месеци често си представях какво страхотно приключение би било, ако можех през нощта да се превърна във вълчица и да избягам заедно с моя вълк в една вълшебна, обляна от златистите слънчеви лъчи гора, където никога не вали сняг. Знаех много добре, че такава златна гора не съществува никъде, но глутницата и моят жълтоок вълк — те бяха истински.