Читать «Третото кралство» онлайн - страница 7

Един от надвесените над него мъже вдигна ръката на по-дребния труп, който затискаше Ричард, и го издърпа. Дори в смъртта на физиономията му беше замръзнала озъбена кървава гримаса.

Половината лице беше облято в кръв. От сплъстената му коса стърчаха парченца кости. Ричард видя, че тилът на мъжа е размазан с голям камък, който един от скупчилите се наблизо все още стискаше в ръка.

Когато онзи с прекършения врат започна бавно да се свлича встрани, жената, която беше докоснала Ричард по ръката, ритна трупа и го доизбута на земята. Ричард почувства облекчение, когато най-после се освободи от задушаващата го тежест. Жената вдигна окървавения нож, който вторият му нападател беше изпуснал в момента, в който бяха разбили черепа му. После се приближи и сряза въжето, което привързваше ръцете на Ричард. Той изпита облекчение, когато то най-сетне се скъса. Докато Ричард развиваше остатъка и разтъркваше разкървавените си китки, жената се премести надолу и сряза въжето около глезените му.

— Благодаря ви — каза той. Беше повече от щастлив най-после да се почувства свободен. — Благодарение на вас все още съм жив.

— Засега — обади се мъжки глас от сенките.

— Надяваме се да ни върнете услугата — добави друг.

Ричард не разбра какво има предвид, но в този момент го бяха налегнали други грижи.

С гневен жест жената с ножа ги застави да мълчат и после отново насочи вниманието си към Ричард. На слабата светлина от отразяващата се в покривалото от облаци пълна луна той видя, че тя беше на средна възраст. Ситни бръчки набраздяваха лицето й, без да го загрозяват. Беше твърде тъмно, за да успее да различи цвета на очите й, но ясно виждаше решимостта в тях. Изражението й също беше сурово и непреклонно.

Жената се приведе още по-близо и притисна ръка в раната от ухапване отстрани над лакътя, за да се опита да спре кървенето. Докато натискаше, тя вдигна поглед към него.

— Вие ли сте този, който е убил Джит, Бръшлянената дева сплетница? — попита.

Изненадан от въпроса, Ричард кимна утвърдително и огледа каменните изражения на хората около себе си.

— Откъде знаете за това?

Със свободната си ръка жената отметна от лицето си няколко непослушни кичура от дългата до раменете права коса.

— Неотдавна при нас дойде момче на име Хенрик. Каза ни, че е бил неин пленник и че тя е възнамерявала да го убие, както другите преди него. Разказа, че двама души са го спасили и са убили Бръшлянената дева, но сега са в опасност и се нуждаят от помощ.

Ричард се наведе напред.

— Имаше ли още някого с него?

— Опасявам се, че не. Самичък беше.

Въпреки че Ричард беше успял да убие Бръшлянената дева, двамата с Калан все пак бяха тежко ранени. Приятелите им бяха дошли с малка войска да ги измъкнат от бърлогата й и да ги заведат у дома. А сега всички тези приятели бяха изчезнали. Той знаеше, че никой от тях не би изоставил него или Калан по своя воля.

— Хенрик беше този, който разказа на приятелите ми какво се е случило и къде да ни намерят — обясни Ричард. — Трябваше да са с него.

Жената поклати глава.

— Съжалявам, но той беше сам. Ужасен и сам.