Читать «Третото кралство» онлайн - страница 13

Хенри кимна.

— Водете, ние ще ви следваме.

Пета глава

ПОДКРЕПЯН ОТ МЪЖЕТЕ, Ричард последва Естер, която пък вървеше след човека, който носеше Калан. Запътилата се към скалата групичка се предвождаше от мъж с фенер, който току се обръщаше, за да се увери, че никой не е изостанал.

Калан, преметната през рамото на мъжа, бе отпуснала безжизнено ръце, дългата й коса беше сплъстена от кръв. На лунната светлина Ричард можеше да различи раните от бодливия бръшлян, с който Девата сплетница я беше завързала и държала в плен. От време на време от тези и други рани по връхчетата на пръстите й се стичаше кръв.

Ричард също имаше такива порязвания, но по-малко на брой. Тръните сигурно съдържаха някакво вещество, което пречеше на раните да зарастват, защото и неговите все още кървяха. Поне беше успял да убие Бръшлянената дева, преди тя да източи всичката кръв на Калан. Макар и сериозно ранена, все още беше жива. Докато си проправяха път през гората към селото, той изгаряше от желание да спре и сам да я излекува, но знаеше, че не е в състояние да се справи с подобна задача. За да бъде изцелението успешно, беше необходим набор от най-различни способности от страна на лечителя, сили, които в момента той не притежаваше. Беше по-разумно да потърси чужда помощ.

Щом се увереше, че Калан е в безопасност, щеше да се опита да узнае какво се беше случило с гвардейците от неговата охрана и с приятелите, които ги придружаваха. Отказваше да повярва, че хората, които обичаше толкова много, вече бяха мъртви. Само че си спомняше твърде ясно човешките кости, които беше видял.

Измъчваше го мисълта, че хората му бяха загинали, и то по така ужасяващ начин.

Когато наближи подножието на скалата, групичката си проправи път през широко поле от струпани отломки, отчупили се през годините от каменната стена. На определени места спътниците на Ричард, които вървяха в колона покрай каменните късове, трябваше да се навеждат, за да успеят да преминат под масивните скални пластове, които се бяха откъртили от планината и представляваха безредно надвиснали канари. С изненада Ричард видя как хората пред него поемат по тясна пътека, водеща право нагоре към лицевата част на каменната стена. Скрита зад гъстия шубрак, той можеше да я пропусне, ако не беше видял, че те бяха започнали да се катерят нагоре.

Беше си помислил, че вероятно разполагат със стълби, които водят до обитаеми пещери или дори до някакъв вътрешен проход, но явно единственият път нагоре беше по пътеката от естествени зъбери и тераси в скалата. Там, където нямаше естествена опора за краката, скалата беше усърдно издялана, за да се изгради път. На слабата жълтеникава светлина от фенерите той видя, че камъкът под краката му беше излъскан от стъпалата на хора, минавали по него, за да изкатерят скалата, вероятно в продължение на хиляди години.

— Какво е това място? — прошепна Ричард.

Естер отвърна през рамо:

— Нашето село, Стройза.