Читать «Третото кралство» онлайн - страница 11

И все пак дори само допирът до древното оръжие събуждаше спотаената в меча сила и спотаената тиха буря от ярост, която пък извикваше свое неразличимо подобие в него самия и го изкушаваше да я пусне на свобода. Успокояваше го мисълта, че винаги можеше да разчита на своето вярно оръжие и на съпътстващата го сила.

Тъй като фенерите в ръцете на някои от хората ограничаваха видимостта, Ричард оглеждаше околната тъма за святкащи очи, които биха разкрили присъствието и местоположението на диви животни. Макар да видя разни дребни животинки като няколко жаби, една миеща мечка и две-три нощни птици, не забеляза да ги наблюдават очи на по-голямо същество.

Разбира се, винаги съществуваше възможността нещо по-едро да се крие сред гъстата папрат и шубраците или по-назад, между стволовете на дърветата, така че Ричард да не може да го забележи.

И естествено, нямаше как да види такъв блясък, ако очите, които ги наблюдаваха, бяха човешки.

Тъй като не успяваше да различи нищо в тъмните дебри на леса, съсредоточи вниманието си върху звуци и миризми, които можеха да му подскажат за надвиснала опасност. Единственото, което надушваше обаче, бяха познатите аромати на лековит балсам и папрат и на килима от борови иглички, сухи листа и гнила шума по земята. Единствените звуци бяха жуженето на насекоми и случайният пронизителен крясък на някоя нощна птица. Някъде далече вой на койоти глухо проехтяваше в планината.

Хората, които водеха Ричард и Калан към безопасното си село, нарочно не говореха по време на прехода. Бдителната група се придвижваше бързо и почти без звук, както умееха само хора, прекарали целия си живот из горите. Дори мъжът отпред, който носеше Калан, не издаваше почти никакъв шум, докато вървеше по пътеката. Ричард, който не беше в състояние да върви много добре, понякога влачеше краката си, подпиран от мъжете до себе си, и вдигаше по-голям шум от всички, взети заедно, но нямаше какво да стори.

След като беше видял телата на онези чудати хора, да не говорим за двамата мъже, които го бяха нападнали, и за думите, които беше дочул, както и за всички предупреждения, които беше получавал в миналото относно навлизането в Печалните територии, на Ричард не му беше никак трудно да разбере защо тези хора са толкова тревожни и предпазливи. Двамата, които му се бяха нахвърлили, изобщо не приличаха на труповете, които видя. Ако са били прави, то тогава мъртъвците бяха загадъчните хора, които бяха споменали — шун-тук.

Изглежда, за разлика от други малки народи, които Ричард познаваше у дома, тези тук имаха по-основателни причини за страховете си от прости суеверия.

Той ценеше високо, когато хората приемат на сериозно същинските опасности.

Тези, които най-често си навличаха беди, бяха същите, които приветстваха невежеството и не искаха да повярват, че бедите наистина съществуват, затова отказваха да мислят за възможността да се случат. Няма как да си подготвен за онова, което никога не си допускал и нямаш желание да премислиш. Понякога безпокойството беше ценен инструмент за оцеляване, затова Ричард смяташе, че е глупаво да се пренебрегва. Но въпреки това, тъй като тези хора бяха толкова леко въоръжени, не смяташе, че са приели заплахата достатъчно присърце.