Читать «Трескави сънища» онлайн - страница 6

Те се върнаха към сламения бар и барманът зае мястото си зад лъскавия дървен тезгях. Мъжът се потеше, и то съвсем не заради жегата.

— „Мейкърс Марк“ – каза Хелън. – С лед.

— Две – обади се съпругът й. – И разбъркани с малко мента, ако имате.

— Направи и на нас същото – каза окръжният комисар. – Не възразяваш, нали, Уисли?

— Само да е толкова дълго, колкото силно – каза Уисли с нервен смях. – Ама че ден!

Барманът наля питиетата и Пендъргаст отми праха по гърлото си с една солидна глътка.

— Разкажете ни какво се случи, господин Уисли.

Уисли беше висок червенокос мъж с новозеландски акцент.

— Беше след обяда – започна той. – В лагера имахме двайсет души гости – пълна къща.

Докато той говореше, Пендъргаст дръпна ципа на брезентовата торба и извади оръжието си, пушка двуцевка Холанд & Холанд .465 „Роял“. После се зае да я почиства, като избърса праха от дългия ударник.

— Какъв беше обядът?

— Сандвичи. Печено куду, патица, тиква. Студен чай. Винаги сервираме лек обяд по време на дневните жеги.

Пендъргаст кимна, като лъскаше ореховия приклад.

— Случвало се е нощем някакъв лъв да реве откъм саваната, но през деня е спирал. Често чуваме рев на лъвове – това е една от атракциите на лагера, всъщност.

— Очарователно.

— Но никога преди не са ни безпокоили. Просто не мога да разбера.

Пендъргаст го погледна, после върна вниманието си отново към оръжието.

— Да разбирам ли, че този лъв не е бил местен?

— Не е. Имаме няколко прайда тук – знам как изглежда всеки един от лъвовете в тях. Това беше див самец, единак.

— Голям ли беше?

— Дяволски голям.

— Достига ли най-големите от вида си?

Уисли направи гримаса.

— По-голям от всичко, известно на книга.

— Разбирам.

— Немецът, казваше се Хаслер, и жена му, бяха първите, които станаха от масата. Мисля, че беше към два часа. Тръгнали да се връщат към колибата си, когато – според жена му – лъвът изскочил от шубраците покрай реката, съборил мъжа й и забил зъбите си във врата му. Тя започнала да вика на кръвожадния звяр, както, разбира се, и бедният човек. Всички изтичахме нататък, но лъвът го завлече в саваната и изчезна. Не мога да ви опиша колко ужасно беше – чувахме писъците му отново и отново. После всичко утихна, с изключение на звуците от… – Той млъкна рязко.

— Господи боже – каза Хелън. – Някой не взе ли пушка?

— Аз – каза Уисли. – Не съм кой знае какъв стрелец, но както знаете, от нас се изисква да носим пушки по време на екскурзии с туристи. Не посмях обаче да го последвам в гъсталака – не съм ловец, господин Пендъргаст, – стрелях няколко пъти, но както изглежда това само накара животното да влезе по-навътре. Може да съм го ранил.

— Би било жалко – каза Пендъргаст сухо. – Без съмнение лъвът е завлякъл тялото със себе си. Запазихте ли следите върху мястото на нападението?

— Да, направихме го. Разбира се, първоначално имаше известни безредици по време на паниката, но после преградих района.

— Отлично. И никой не тръгна след лъва в саваната?

— Не. Всички бяха просто в истерия – от десетилетия не сме имали убийство от лъв. Евакуирахме всички, освен най-необходимия персонал.