Читать «Трескави сънища» онлайн - страница 8

— Няма да е необходимо – каза Уисли. – Може би сте забелязали изоставените села по пътя за насам? С изключение на нас, няма да откриете и едно човешко същество в радиус от три-четири километра.

— Селата са били изоставени толкова бързо? – вдигна вежди Хелън. – Нападението е било едва вчера.

— Говорим за Червения лъв – каза окръжният комисар, сякаш това обяснение беше достатъчно.

Пендъргаст и Хелън се спогледаха. За миг в бара настъпи мълчание.

После Пендъргаст стана, хвана Хелън за ръката и й помогна да се изправи.

— Благодарим за питиетата. А сега бихте ли ни показали бунгалата ни?

3.

Хининовите дървета

Нощта беше тиха. Дори местните стада, които често пронизваха тъмнината с ревовете си, сега кротуваха, а обичайният крясък на нощни животни сякаш бе сподавен. Реката ромолеше и тихият плисък създаваше невярна представа за мощното течение, което изпълваше въздуха с мирис на вода. Едва с разсъмването дойдоха първите звуци на онова, което минаваше за цивилизация: изливането на гореща вода в душ-бидоните, които се подготвяха за сутрешното миене.

Пендъргаст и съпругата му бяха излезли от бунгалото си и седяха в навеса за хранене, с пушките отстрани до тях, под мекия блясък на единствената крушка. Нямаше звезди – нощта беше облачна, тъмнината – пълна. Двамата седяха там, без да помръдват и без да говорят през последните четирийсет и пет минути, наслаждавайки се на компанията си, и – с онзи вид мълчалива симбиоза, която характеризираше брака им – се подготвяха мислено и емоционално за предстоящия лов. Хелън беше облегнала глава върху рамото на съпруга си. Той я погали по ръката, играейки си със звездния сапфир на венчалната й халка.

— Не можеш да го върнеш обратно – каза тя накрая. Гласът й беше дрезгав от дългото мълчание.

Той само се усмихна и продължи да я гали.

В сенките се появи дребна фигура с дълго копие. Беше облечена с панталони и риза, и двете в тъмен цвят.

Двамата се изправиха.

— Джейсън Мфуни? – попита тихо Пендъргаст.

— Да, сър.

Пендъргаст протегна ръка.

— Бих предпочел да не се обръщате към мен със „сър“, Джейсън. Наричайте ме Пендъргаст. А това е съпругата ми, Хелън. Тя предпочита да се обръщат към нея на малко име, а аз – на фамилно.

Мъжът кимна и подаде ръка на Хелън с бавно, почти флегматично движение.

— Окръжният комисар иска да говори с вас в кухнята, госпожо Хелън.

Хелън се изправи. Същото направи и Пендъргаст.

— Извинете ме, господин Пендъргаст, комисарят иска разговорът да е насаме.

— За какво е всичко това?

— Притеснява се за ловния й опит.

— Това е нелепо – намръщи се Пендъргаст. – Вече обсъдихме проблема.

Хелън махна с ръка и се засмя.

— Не се тревожи – изглежда тук още властват законите на Британската империя, където жените седят на верандата, веят си с ветрило и припадат при вида на кръв. Ще му го кажа направо.

Пендъргаст бавно се отпусна обратно в стола си. Следотърсачът го изчака, като пристъпваше неловко от крак на крак.

— Бихте ли седнали, Джейсън?

— Не, благодаря.