Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 48

Аз ахвам — Кю изважда пачка мъжки слипове.

— Като казвам изцяло шпионски, имам предвид изцяло органичен, неподатлив на шпиониране, надуваем компютър — съобщава той, докато поставя слиповете на масата и започва да ги разглажда нежно с длан. — За еднократна употреба.

Интерлюдия

Брегът на Амударя

Откъм Амударя домът крепост приличаше на лекокрило бяло насекомо, кацнало с главата надолу върху седемдесетфутов хълм, за да пие вода от канала към реката. Но първоначалното впечатление за лекота и нестабилност бе измамно. Двадесетте невидими отвън стоманени пилона, върху който лежеше сградата, можеха да издържат три пъти по-голяма тежест.

Каландара натисна бутона на стената и металната врата над канала се повдигна напред и нагоре като козирка. Към спящата моторница една след друга плъзнаха две вълнички и тя посрещна своя стопанин и нахлулата обедна светлина с приветливо поклащане: „Хайде, отдавна не сме плавали.“

Той се качи на борда и застана зад руля. Моторницата изрева уверено и мощно като лъв. Бетонните стени усилиха звука до непоносимост. Каландара веднага изключи двигателя и изчака, докато отново започна да чува плясъка на вълните и северозападния вятър, който ги гонеше към брега. Не, сега беше прекалено напрегнат, за да изпита наслаждение от бясното препускане по реката.

Скочи на малкия пристан и тръгна към асансьора. На прага се обърна и пусна надолу металната врата. Луминесцентното осветление помогна на моторницата да възвърне предишния си сънен вид. Каландара изкриви устни и излезе. Щеше да се опита да запълни част от безкрайното чакане с малко сън.

Потресен от това колко погрешна е била преценката ми за него — този човек не е досадник, той е луд! — заобикалям масата така, че да застана по-далеч от него и по-близо до вратата. Нищо лично — обикновена предпазна мярка за в случай, че той внезапно стане агресивен.

Сега разбирам, че желанието на един именит мой колега да вдигне във въздуха екранния първообраз на Кю не е било гег или прищявка на сценариста, а дълбоко мотивирана психическа потребност. Поемам бавно дъх, за да прогоня съблазънта да се отдам на неконтролирано разрушение.

— Моля, прекарайте палец и показалец по ластика — продължава Кю, без да разбере каква опасност е избегнал току-що. — Отпред над емблемата ще напипате малко удебеление. Напипахте ли го?

Кимвам.

— Стиснете го.

Докато се чудя дали това не е някой дебелашки номер, Кю протяга ръка и взима слиповете.

— Извинете, редно е аз да ви покажа.

Пръстите му се напрягат и в следващия миг желанието ми да вдигна лабораторията във въздуха се изпарява. Чува се тихо изсъскване и слиповете в миг се раздуват до нещо с големината на футболна топка, но далеч не тъй симетрично. Усещам, че шефът на техническия отдел е вперил поглед в лицето ми, но просто не мога да престана да се кокоря. Нещото продължава да расте по-бавно и само в някои посоки и за десетина секунди заприличва на… О, Господи!

Когато предметът достига определения си размер и спира да расте, той вече не е бял, а сив, и изглежда досущ като отворен ноутбук, чийто екран сключва ъгъл от около 120 градуса с клавиатурата. По обърнатата към мен матова наклонена повърхност, която очевидно изпълнява ролята на дисплей, пробягват светлинки и в центъра й се появява емблемата на една не особено популярна сред широката публика фирма.