Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 37
Джон Кей
Ди ме изглежда остро.
— Джон, ще е по-добре да наричаме нещата с истинските им имена. Това, за което ти говориш, е класически пример за информационна война.
Глава 6
Психотронна война
Успявам да огранича реакцията си до обикновено ококорване.
— Заради мен ли го правиш? Защо трябва моята любов към древногръцката литература да замъглява погледа ми за процесите, които са скрити зад нея? — пита Ди. — Информационната война е започнала преди двадесет и пет века, само названието й е съвсем отскоро. По същата причина навремето са нарекли Херодот „историк“ — само защото точният термин още не е бил измислен. Херодот не е историк, а първият наемен журналист в света, професионален агитатор, продал перото си на атиняните. Днес бихме го определили като „блогър“. Нещо по-лошо — той е хейтър.
Изумлението, което изпитвам, отстъпва единствено на облекчението, че няма да ми се налага да се съобразявам с предполагаемите пристрастия на Ди. Той вероятно схваща, че се нуждая от малко време, за да смеля напълно думите му, защото бавно се навежда напред и протяга ръка към лулата. Движението му остава недовършено, понеже старомодният стационарен телефон на бюрото му иззвънява. Старомодна обаче е само външността на телефона, защото поведението му е на мобилен — той всъщност не звъни, а изкарва най-жизнерадостния мотив от Седмата симфония на Бетовен.
Това е втората голяма изненада за две минути. Сигналът на телефона отразява характера на човека и аз бих очаквал Ди да си избере някоя по-строга или, в краен случай, романтична мелодия. Дали не съм тълкувал погрешно склонността му да ми подхвърля все нови и нови загадки? Дали те са били не удобен инструмент за провокиране на съобразителността на неговия агент, а отражение на прикриваната заради отговорността на заемания пост игривост?
Деловият му тон като че ли опровергава моето предположение.
— Говори Ди… В колко часа?… Ще дойда, сър… Дочуване.
Когато поставя слушалката върху апарата и ме поглежда, в очите му за миг долавям трупана с десетилетия умора. После самоконтролът я изтрива и Ди бодро казва:
— Джон, опасявам се, че ще се наложи да продължим разговора утре. След половин час тръгвам за Лондон.
Сега е моментът да се възползвам от прозрението за неговия характер, което получих току-що. С недоволен израз на лицето бавно поставям листовете един върху друг и му ги подавам.
— Ето, сър.
Крайчетата на устните му потрепват.
— Не бързай, Джон, имаме още време. Не бих те държал в напрежение чак до утре.
Той бръква в чекмеджето пред себе си и плъзва към мен два листа на стандартен английски.
— Ето и превода. Прочети го и ми кажи говори ли ти нещо.
