Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 33

Разбирам, че това е последната проверка, и скривам радостта си зад едно ненужно уточнение:

— В смисъл да започна да ги харесвам и да им съчувствам прекалено много?

— Да.

Притварям очи и се взирам в себе си.

— Повечето са достойни хора, макар и доста изостанали, и аз ги харесвам. Не мисля обаче, че изпитвам някаква емоционална обвързаност.

— Сега — не, но тогава?

Или с годините съм станал по-сприхав и нетърпелив, или стандартите за мнителност в Сикрет сървис са се вдигнали неимоверно.

— Отговорът за момента е твърдо „Не“, сър, и колкото и да се напъвам, не се сещам навремето да е бил по-различен. Толкова ли голямо значение има какво е ставало някога?

— Знаеш ли историята с последния дъх на Цезар? — гласи загадъчният отговор.

Не искам да го разочаровам и с радост сграбчвам примамката:

— Каква история?

— Когато Цезар попитал: „И ти ли, Бруте?“, заедно с тези думи излязъл и последният му дъх. Лекарите говорят за литър-литър и половина. Оттогава са минали две хиляди години. Какво е станало с молекулите от този последен дъх?

— Би трябвало да са се разпръснали из атмосферата.

— Твоето инженерно образование допуска ли възможността към настоящия момент те да са равномерно разпределени навсякъде?

— След две хиляди години — нищо чудно.

— Е, молекулите в един литър въздух са толкова много, че при всяко вдишване ние поемаме поне по една молекула от последния дъх на Цезар.

Опитвам се да направя сметката наум, но не успявам. А и Ди със сигурност не го казва, за да изпита математическите ми способности.

— И какъв е моралът, сър?

— Че ние дишаме историята, а тя диша чрез нас. Слабостта, която навремето си проявил, утре може да те погуби.

Колкото и да е досаден, не мога да отрека, че старомодният драматизъм на Ди здравата ми опъва нервите. Стисвам зъби и му отправям най-твърдия си поглед. За моя изненада той отстъпва. Отваря централното чекмедже на бюрото и плъзва по лакирания плот към мен някаква керамична плочка.

Грижливо я вдигам с два пръста и я оглеждам. От плочката направо лъха на древност и, което е по-важно, от едната й страна съзирам непознати знаци. По-изящни, но определено сходни пиктограми виждам и на трите фотокопия на древни папируси, които междувременно са се появили на бюрото. Несъмнено това са документите, свързани с Орфей, за които вече се досетих.

— Какво е това? — питам от куртоазия.

Благоговението, което долавям в гласа му, подсказва че новото ръководство на Сикрет сървис е издигнало грижата за световната култура на нови висоти.

— Най-старата писменост в света.

Не за пръв път имам усещането, че за Ди работата в МИ6 е просто удобен претекст да издърпа световната култура от прашасалите лавици, за да я вкара в действие. Предполагам, че бащинското му отношение към мен до нейде се крепи на познанията, които имам в тази област — колкото и скромни да са те в сравнение с неговите.

Тук му е мястото да направя малко отклонение.

Според служебната мълва у Ди са си дали среща гените на Бен Джонсън, с когото си приличат като две капки вода, и лорд Байрон. Ако е вярно, това би било добро обяснение защо доста от възгледите на моя шеф са далеч от общоприетите.