Читать «Този майски дъжд» онлайн - страница 4

Тръгнах към джипа. Гуменките ми се хлъзгаха в тревата. На преливника трябваше да прекрача един бетонен трап, достатъчно дълбок и достатъчно широк за да ме накара да се разколебая. Причината за колебанието бе, че от високото получавах световъртеж. Краката ми се сковаха отведнъж, и без сам да го желая, спрях точно над дълбокия трап. Чантата ми, преметната през рамо, застрашително се люлееше с едничкото желание да се изхлузи и да се хвърли надолу в бистрата и пенлива вода. Хванах се за един ръждив болт в отсрещния бетонен стълб и направих страховитата повторна крачка. За злощастие мократа ми от роса гуменка се подхлъзна и моя милост, с елегантния жест на акробат, направи непринуден шпагат над дълбокия ров. Цялото ми тяло се разтрепери. Представих си как се хвърлям надолу. Ония горе щяха да чакат, да чакат, пък щяха да дойдат за да видят какво става. Ще видят, ама аз щях да бъда със счупени крака долу в канала.

— Леле-е-е! Майка му стара! — подхванах Ицковия рефрен! Протегнах внимателно ръка, обгърнах бетонния стълб и с последни усилия прекрачих канала. Уф! Май се размина!

— Какво стана бе, Омбре? Проспа ли се в тоя джип? — посрещна ме Ицко.

— Остави! Гледах във вира дали има риба.

— И какво? Има ли?

— Има! Мренки! По трийсет сантима парчето!

— Па да беше наловил няколко. Ние щяхме да чакаме. Но ония от енергото нямаше да чакат. Ще пуснат високото напрежение и ще се хванем за палците.

— Говориш глупости бе дребен! Май не си ходил скоро на изпит по безопасност. Как ще го пуснат ако не им поискаш включване. Нали има правилник бе! Е-е-й!

Ицко се усмихна със своята дежурна младежка усмивка. Нервността му бе преминала. Взе отвертката от ръцете ми и разшири дупката, пардон отвора на рейката. След това стъпи отново на паянтовата стълба и я монтира на разединителя.

— Стана бижу! Ама вижте бе! Истинско бижу! — Той бе радостен, че работата бе свършена добре. Проблемът го бе мъчил месеци наред, а сега изведнъж вече нямаше проблем.

— Хей това е работа, пичове! Майка му стара! — плясна се по бедрата Ицко.

Събрахме багажа и се оттеглихме от проклетия обект. Казват че тук е имало божие благоговение. Може и да е имало. Кой знае? Но не и в ден петък, на дата тринайсети.

Накачихме се на джипа. Аз си заподсвирквах „О соле мио“, а компанията се разбъбра по теми касаещи манастирското имане и манастирските софри.

— Бисо, давай към кулата. — провикнах се за да заглуша шума на мотора.

— Хей, вие не знаете какво правите бе хора? — отново започна Ицко. Тая проклетия ще ни вземе здравето. Малко ли ни беше с тоя изолатор?

— Ице, ама така не може. Ние ти помогнахме досега, а когато трябва да свършим и нашата работа биеш отбой.

— Ама не мислете че нямам желание бе хора. Ще направим всичко само че на тоя ден…

— Добре де! Чухме вече. Петък — тринайсети. Стига вече!

Ицко млъкна умислен. Повече и не продума. Умълча се. Небето на запад започна да тъмнее. Лека мъгла се спусна от билото на далечната планина. Тя падаше надолу като бяла пелена, бавно и неусетно. Времето напредваше. Трябваше бързо да свършим монтажа за да можем да хванем видинския влак в седемнайсет часа за града.