Читать «Този майски дъжд» онлайн - страница 6

— Е, ако и сега се размине само с това, ще черпя! — неуверено процеди Ицко.

— Няма как да се обърка повече. Работата я свършихме. Тръгваме си, че ще изпуснем влака. — казах категорично, с глас самоуверен и лишен от всякакви предразсъдъци.

Бисо, шофьора, ни чакаше пред вратата. Беше нетърпелив. Оглеждаше хоризонта и мърмореше. Явно идеше дъжд. А при дъжд меките пътища ставаха на блато. Идваше шофьорският кошмар.

— Качвайте се в джипа, аз ще заключа вратата. — Ицко натисна с коляно стоманената врата, превъртя ключа и понечи да го пъхне в джоба си.

— А-а-а-а! — Изрева той и се хвана за врата. — Ужили ме! Майка му стара! Стършел ме ужили!

Лицето му бе изкривено от болка. Ръката му бе натиснала ужиленото място.

— Бисо, дай шишето с вода.

Той намокри носната си кърпа и я допря до врата. Явно много силно го болеше, защото цял се разтрепери. Заведохме го до предната седалка. Трябваше да му е по — свободно, за да му се облекчи болката. Шофьорът запали мотора и джипа бясно се заспуска по разкаляния път. Умърлушихме сме. Работата наистина бе свършена, но на каква цена. Целият ден мина в неприятности. Дали се бяха свършили? Не знаехме. Още не бе отминал. Проклет ден!

На малкото площадче пред железопътната гара пристигнахме с четири минути закъснение. Видинският влак бе вече заминал. Някъде в далечината се виждаше смаляващата фигурка на последният му вагон. Обърнахме се към злополучния електротехник. Той бе отворил вратата на джипа и ни гледаше с възхищение. Черният му маслинен поглед бе усмихнат. Усмихнато бе и цялото му лице. Ръката му притискаше ужиления врат, а неизменната дежурна усмивка цъфтеше на устните му като дивата майска ружа, растяща на воля край проклетата водна кула.

— Хей пичове, нали ви казах да не ходим там. Дори и да не беше петък, тринайсети, пак не бих отишъл. Ама и вие сте, как да кажа, страшни пичове сте! Майка му стара! — той махна весело с ръка, хлопна вратата и джипа литна стремглаво по тясната изровена уличка към дома на бъдещата му тъща, при чиято дъщеря щеше да преспи тая нощ. Тя най-добре щеше да излекува ужиления му врат.

Липо ми намигна лукаво и се запъти към чакалнята. До следващият влак имаше цели два часа, твърде много време за убиване. От сивото небе заръмя ситен майски дъжд. За утре синоптиците обещаваха чудесен топъл и слънчев ден. Може би са прави. Може би.

Но днес…? Днес беше още петък, проклетият петък — тринайсети. Балканът тъмнееше, обгърнат от сивите и мрачни дъждовни облаци. Небето се бе отворило нахално и без да се съобразява с желанието ни, ръсеше своя гаден и разкисващ майски дъжд.

Информация за текста

Източник: [[http://bgstories.athost.net|Авторът]]

Разпространява се при условията на лиценза [[http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/|„Криейтив Комънс — Признание — Некомерсиално — Без производни“ версия 2.5]] (CC-BY-NC-ND version 2.5)

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/2951)

Последна редакция: 2007-06-05 22:15:07