Читать «Този майски дъжд» онлайн

Алекс Болдин

Този майски дъжд

Мълчахме заслушани в глухия рев на мотора. Старата руска машина се давеше, задъхваше се, подскачаше по дупките на черния разкалян и неравен път. Подскачаме и ние заедно с нея. Ударих си коляното в ламарината на шофьорската седалка. Разтрих го енергично докато премина болката, след това отново се загледах навън, към зеленото зреещо жито, ширнало се навред, чак до безкрайния хоризонт. Военен джип е това, не е шега работа. Върви навсякъде, дори и сред черната кал, образувана от падналия нощен дъжд.

— Там ли е кулата? — провикнах се за да надвия шума от мотора.

— Тя се вижда! Хей онова високото нещо, там! — усмихна се с неизменната си усмивка Ицко. Той е от хората които дори да не са на кеф, винаги имат усмихнат вид. Сънен е, защото още не е изпил сутрешното си кафе. Сънен е и от снощния запой с колегите. Всъщност „снощния“ не е точната дума, защото запоят бе продължил до сутринта в няколкото западащи кръчми на малкото северозападно градче. Нямаше спомен къде е спал. Беше изпуснал влака за окръжния град. Важното бе, че когато се събуди, се намираше на дивана в кабинета на началника си, тоест съвсем близо до работното си място. Важното е и другото, че с тоя началник бяха адаши и подобно съвпадение винаги си имаше съответните предимства при изненадващи и неочаквани ситуации.

Ицко извади почти празната, смачкана кутия „Средец“ и запали цигара.

— Тая кула ще ни вземе здравето. Колкото пъти ходех да работя там, все нещо лошо ще се случи. Я ключа ще забравя за входната врата, Я ще си изпусна отвертката или клещите от трийсет метрова височина, я силното въздушно течение ще ме охлади и после ще си полежа болен. Веднъж на перилата на тясната стълба се бе увила змия. Скрила се беше от дъжда дяволията му. Видях я в последния момент, а бях вече посегнал към опашката и. Носех тежкия сандък с инструментите и не се оглеждах много.

— И какво стана след като я видя? — запитах.

— Какво стана ли? Хвърлих сандъка на стъпалата и побягнах надолу. В полумрака едва се виждаше къде стъпвах. Препусках по ръждясалата желязна стълба като първия маратонец на първите олимпийски игри. Взех разстоянието до входната врата за рекордно кратко време. Николайчо, шофьорът де, ме гледа и ме пита. „Какво си прежълтял бе? Да не те е гонил смок?“ — Не е смок казвам, май беше усойница. „Я не се вталявай бе човек, казва. Да идем и да я пребием.“ — Ходи си сам. Мен ме остави да си поема душата. — И отиде със щангата за сменяване на гуми. След малко слиза и носи змията увита на кравай. „Смок е, казва! Напразно си се уплашил. Пипни го хей тук. Женски е. Ще си има малки.“ — Ай сиктир бе! Пипай си го колкото щеш. Мен ме остави!

Дрезгаво „Ха-ха-ха“ се разнесе на талази в джипа. Разказът на Ицко бе раздвижил сънливата атмосфера.

— Днес някой да знае какъв ден е? — подхвърлям небрежно.

— Петък е! — осведомено заяви Липо, колегата ми.

— Петък е ама коя дата? — продължих с въпросите си.

— А мамо-о-о! — плесна се по челото Ицко. Къде сме тръгнали бре хора? И точно за тая проклета кула! Днес е тринайсето число от месеца, бре пичове! Аз се връщам! Бисо! Обръщай джипа!