Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 34

Монталбано изслуша тирадата, мислейки си цинично, че ако го бяха убили няколко часа по-рано, щяха да им спестят мъчението с пресконференцията. Започна да задава въпроси само защото шефът му малко се поуспокои, след като даде отдушник на гнева си.

— Ама как са разбрали, че…

Началникът удари силно седалката, която беше пред него. Шофьорът подскочи и колата леко кривна.

— Що за въпроси ми задаваш, Монталбано? Не може ли да е някоя „къртица“? И точно това ме изкарва от равновесие.

Комисарят изчака да минат няколко минути, преди да попита отново.

— Ние обаче какво общо имаме?

— Иска да говори с вас. Разбрал е, че умира, и иска да ви каже нещо.

— А, така ли… Ами тогава защо е трябвало вие да се безпокоите? Можех и сам да отида.

— Ще ви придружа, за да се избегнат закъсненията и неочакваните пречки. Онези, с тяхната свръхинтелигентност, са способни дори да възпрепятстват срещата ви с него.

* * *

Пред врата на оградата на болницата имаше блиндирана кола, а десетината полицаи с насочени картечни пистолети се бяха разпръснали из градинката.

— Глупаци — каза началникът.

Преминаха с нарастващо напрежение поне през пет проверки и най-накрая влязоха в коридора, където беше стаята на Тано. Всички останали болни бяха изведени оттам и преместени другаде. В двата края на коридора имаше по двама въоръжени полицаи и още двама пред вратата, зад която очевидно беше Тано. Началникът им показа картата си.

— Поздравявам ви — каза на старшината.

— За какво, господин началник?

— За изпълнението на задачата.

— Благодаря — отвърна му старшината и засия от радост, без да разбере иронията му.

— Само вие влезте, аз ще ви изчакам отвън. — Едва тогава началникът на полицията забеляза, че Монталбано е пребледнял и потта мокреше челото му. — О, боже! Монталбано, какво става? Лошо ли ви е?

— Много съм добре — отговори комисарят през зъби.

Всъщност му разправяше небивалици, защото се чувстваше твърде зле. От мъртвите изобщо не му пукаше, можеше да спят заедно, да се преструва, че си дели хляба или играе белот и сантасе с тях, не му правеха никакво впечатление, но онези, които бяха на смъртно легло му предизвикваха изпотяване, ръцете му започваха да треперят, усещаше, че целият се вледенява, а в стомаха му все едно някой копаеше дупка.

* * *

Тялото на Тано под чаршафа, който го покриваше, му се стори смалено, по-дребно, отколкото си го спомняше. Ръцете му бяха опънати покрай бедрата, а дясната — дебело бинтована. От носа му, сега почти прозрачен, се подаваха тръбичките за кислорода, лицето му изглеждаше изкуствено, като на восъчна кукла. Овладявайки желанието си да избяга, комисарят взе един метален стол, седна до умиращия, който държеше очите си затворени, все едно че спи.

— Тано… Тано… Комисар Монталбано съм.

Реакцията беше незабавна — ококори очи, надигна се, все едно искаше да се изправи в средата на леглото, с яростен изблик, продиктуван от инстинкта на животно, което дълго е било преследвано. След това очите му фокусираха комисаря и напрежението на тялото му видимо намаля.