Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 35

— Искали сте да говорите с мен?

Тано кимна с глава в знак на съгласие и се опита да се усмихне. Заговори много бавно и с голямо усилие.

— Въпреки всичко ме извадиха извън строя.

Имаше предвид разговора им, който проведоха в къщурката, а Монталбано не знаеше какво да му отговори.

— Приближете се.

Монталбано стана от стола и се наведе над него.

— Още.

Комисарят се наведе до такава степен, че докосваше с ухото си устата на Тано, а парещият му дъх предизвикаше у него отвращение. И тогава раненият с бистър ум и точност му каза това, което имаше да му казва. Говоренето обаче го измори, затвори отново очите си и Монталбано не знаеше какво да прави — да си тръгне ли, или да остане още малко. Реши да седне и тогава Тано отново каза нещо със залепнала уста. Комисарят се изправи и се наведе над него.

— Какво казахте?

— Страхувам се.

Боеше се и в състоянието, в което се намираше, нямаше задръжки да го каже. Това ли беше състраданието, тази внезапна вълна от топлина, този порив на сърцето, това мъчително чувство? Монталбано сложи ръката си върху челото на Тано, този път спонтанно му дойде на устата да се обърне към него на „ти“:

— Не е нито обидно, нито трябва да се срамуваш да го кажеш. Може би затова си истински мъж. Всички бихме се страхували в такъв момент. Сбогом, Тано — излезе забързано и затвори вратата след себе си.

Сега в коридора освен началника на областната дирекция на полицията бяха Де Доминичис и Шакитано. Втурнаха се към него.

— Какво каза? — попита разтревожено Де Доминичис.

— Нищо, не успя да ми каже нищо. Очевидно беше, че искаше, но не можа. Умира.

— Хъм… — каза, изпълнен със съмнение, Шакитано.

Без да бърза, Монталбано сложи разперената си ръка върху гърдите му и яростно го блъсна. Другият, изумен, отстъпи три крачки назад.

— Стой там и не се доближавай! — каза през зъби комисарят.

— Достатъчно, Монталбано — намеси се началникът му.

Де Доминичис, изглежда, не отдаде значение на разправията между двамата.

— Кой знае какво е имал да ви казва — настоя, поглеждайки го с инквизиторски поглед и с изражение, което трябваше да означава: „Ти не ми казваш истината“.

— Ако това ви доставя удоволствие, опитайте се да отгатнете — отвърна му любезно Монталбано.

* * *

Преди да напусне болницата, Монталбано влезе в бара и обърна едно двойно уиски J & B, чисто. Тръгнаха към Монтелуза и комисарят пресметна, че към седем и половина щеше отново да е във Вигата, така че можеше да спази уговорката за срещата си с Ингрид.

— Говори, нали? — попита го смирено полицейският началник.

— Да.

— Нещо важно ли е?

— По мое мнение — да.

— Защо е избрал точно вас?

— Беше обещал, че иска да ми направи личен подарък заради лоялността, която демонстрирах към него в цялата тази история.

— Слушам ви.

Монталбано му съобщи всичко и накрая началникът се умисли. След това въздъхна дълбоко:

— Разрешете всичко това вие, с вашите хора. По-добре е никой да не научава. Не трябва да го знаят дори в дирекцията на полицията, току-що видяхте, че навсякъде може да се намерят „къртици“.