Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 32

Патладжаните с пармезан, които домашната помощница му беше оставила във фурната, изведнъж му се сториха безвкусни, но това не беше възможно, не можеше да бъде, дължеше се само и единствено на психологическия ефект от това, че видя толкова дървената си глава вътре в телевизора.

Изведнъж му се прииска да заплаче, да се просне в леглото и целият да се увие в чаршафа като някоя мумия.

* * *

— Комисар Монталбано? Аз съм Лучано Акуасанта от вестник „Ил Медзоджорно“. Ще бъдете ли така любезен да ми дадете интервю?

— Не.

— Няма да ви губя времето, кълна ви се.

— Не.

— Комисар Монталбано ли е на телефона? Аз съм Спингарди, Атилио Спингарди от РАИ — Палермо. Подготвяме кръгла маса на тема…

— Не.

— Ама оставете ме да довърша!

— Не.

* * *

— Любов моя, Ливия съм. Как се чувстваш?

— Добре. Защо?

— Току-що те видях по телевизията.

— О, господи! Видели са ме из цяла Италия?

— Мисля, че да. Знаеш ли, беше съвсем кратко.

— Чуваше ли се това, което казвах?

— Не, само гласът на говорителя. На теб ти се виждаше само лицето и точно затова се разтревожих. Беше жълт като лимон.

— Цветно ли беше?

— Разбира се. От време на време си слагаше ръката на очите и челото.

— Болеше ме главата и светлините ме дразнеха.

— Мина ли ти?

— Да.

* * *

— Комисар Монталбано? Аз съм Стефания Куатрини от „Да съм жена“. Бихме искали да ви интервюираме по телефона, може ли да останете на линия?

— Не.

— Става въпрос само за няколко секунди.

— Не.

* * *

— Имам честта да говоря лично с известния комисар Монталбано, който дава пресконференциите ли?

— Не ми късайте нервите!

— Не, бъди спокоен, тях не искаме да ти скъсаме, но задника — да!

— Кой се обажда?

— Говори твоята смърт. Искам да ти кажа, че няма да ти се размине, рогоносецо, комедианте! Кого си мислиш, че ще измамиш с целия този театър, който изигра с твоя приятел Тано? Точно затова ще си платиш, защото се опита да ме изиграеш.

— Ало? Ало?

* * *

Връзката прекъсна. Монталбано нямаше време да осъзнае тези заплашителни думи, да помисли върху тях, защото разбра, че настоятелният звън, който от известно време чуваше сред суматохата от тези обаждания, е този от входния звънец. Кой знае защо, се самонави, че е някой журналист, който е по-голям специалист от другите и беше решил директно да му се представи. Затича се разгневено към вратата и без да отваря, извика:

— Кой, по дяволите, е?

— Началникът на полицията.

Какво искаше от него в къщата му в този час и без дори да го предупреди? Удари с ръка бравата и отвори вратата.

— Добър ден, заповядайте — направи му път да мине.

Началникът му не се помръдна.

— Нямаме време. Приведете се в ред и ме настигнете в колата.

Обърна му гръб и се отдалечи.

Преминавайки покрай голямото огледало на гардероба, Монталбано разбра какво искаше да каже онзи с това „приведете се в ред“. Беше чисто гол.

* * *

По колата нямаше надписи „Полиция“, а само знаци, че е под наем. На шофьорското място седеше облечен в цивилни дрехи полицай от областната дирекция на полицията в Монтелуза, когото той познаваше. Веднага щом се настани, началникът на дирекцията заговори.