Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 29

* * *

— В кабинета ви е Инграсия — каза му с нисък глас Торторела, като че ли се отнася за някакво заклинание.

— Къде е отишъл Фацио?

— Вкъщи, за да се преоблече. Обадиха се от дирекцията на полицията. Казаха, ако е възможно, на пресконференцията да присъстват също Фацио, Гало, Галуцо и Джермана.

„Вижда се, че от обаждането ми до онзи лайнар Шакитано е имало ефект“ — помисли си Монталбано.

Инграсия, който този път беше облечен изцяло в бледозелено, понечи да се изправи.

— Спокойно, спокойно — каза комисарят, сядайки на свой ред зад бюрото си.

Прекара разсеяно ръка по косите си и веднага миризмата на терпентин и пудра се усети още по-силно. Разтревожен, поднесе пръстите си към носа, подуши ги и получи потвърждение за подозрението си. Но нищо не можеше да направи, защото в банята на полицията не държеше шампоан. Изведнъж „бръснарското му лице“ се завърна. Като го видя така внезапно да се променя, Инграсия се притесни и раздвижи върху стола:

— Какво има? — попита той.

— В какъв смисъл, извинете?

— Ами… Във всякакъв — смути се Инграсия.

— Хъм… — каза уклончиво Монталбано. Пак подуши пръстите си и разговорът им за миг секна. — Чухте ли за горкия кавалер? — попита го, все едно си говореха приятелски в някой хол.

— Ех! Това е животът! — въздъхна съкрушено другият.

— Представете си, господин Инграсия, бях го помолил, ако може да се върне, за да ми съобщи други подробности във връзка с това, което е видял в нощта на обира. Договорихме се да се срещнем, а всъщност…

Инграсия разпери ръце в знак, подканящ Монталбано да се примири със съдбата. След наложителната пауза за размисъл каза:

— Извинете ме, но какви други подробности е могъл да ви разкаже горкият кавалер? Всичко, което е видял, ви го е казал.

Монталбано му направи отрицателен знак с показалеца.

— Вие мислите, че не е казал всичко, което е видял? — попита заинтригувано Инграсия.

Отново Монталбано направи отрицателен знак с показалеца си.

„Пържи се в собствената си мазнина, рогоносецо!“ — мислеше си междувременно.

Зеленият клон, на какъвто приличаше Инграсия, се раздвижи като разклатен от някакъв ветрец.

— Тогава какво сте искали да узнаете от него?

— Онова, което си мислеше, че не е видял.

Ветрецът се превърна в силен вятър, а клончето се разлюля.

— Не разбрах.

— Ще ви го обясня. Няма как да не сте виждали онази рисунка на Питер Брьогел, която се казва „Детски игри“?

— Кой? Аз? Не! — каза разтревожено Инграсия.

— Няма нищо. Тогава сигурно сте виждали нещо от Йеронимус Бош.

— Не, господине — каза Инграсия и започна да се поти. Този път наистина се изплаши, а лицето му започна да придобива зеления цвят на облеклото му.

— Няма значение, както и да е — каза великодушно Монталбано. — Исках да кажа, че човек, като види някаква картина, му остават първите общи впечатления, които е придобил от нея. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — каза Инграсия, вече подготвен за най-лошото.