Читать «Тел» онлайн - страница 86

— Там — прошепна той с развълнуван глас.

Жулиета видя проблясък. Светло петно. Все едно някой мигаше с фенерче от далечния край на тъмната генераторна зала. След това то изчезна.

Тя рязко се изправи от стола си и застана близо до стенния екран, питайки се какво ли има там.

Въгленът на мъжа заскърца по листа.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Жулиета.

Мъжът се засмя.

— Звезда — отвърна той. — Ако почакате, може да я видите отново. Тази нощ облаците са тънки и ветровете са силни. Онази, която видяхте, се готви да изчезне.

Жулиета се обърна да види къде е столът й и видя, че мъжът е вдигнал въглена и гледа с присвито око към мястото, където бе проблеснала светлината.

— Как можете да видите каквото и да е било там, навън? — попита тя и отново седна на пластмасовия стол.

— Колкото по-дълго го правиш, толкова по-добре започваш да виждаш през нощта. — Мъжът се наведе над листа и продължи да драска. — А аз го правя от доста време.

— Какво по-точно правите? Просто гледате облаците?

Да, предимно това, за съжаление — засмя се той. — Но онова, което се опитвам да правя, е да видя отвъд тях. Гледайте сега, може пак да успеем да я зърнем.

Тя вдигна поглед към мястото, където се беше появил проблясъкът. Внезапно той се показа отново — точка от светлина като сигнал, идващ от някъде високо над хълма.

— Колко видяхте? — попита той.

— Една — отвърна му тя.

Беше останала почти без дъх от тази нова гледка. Знаеше какво са звездите — думата беше част от речника й, но никога преди това не беше виждала някоя от тях.

— Има и още една слаба встрани от първата. Нека ви я покажа.

Чу се леко изщракване и над скута на мъжа се появи червена светлина. Жулиета видя, че на врата му виси фенерче и краят му е обвит в тънка червена пластмаса. От това лещата му изглеждаше така, сякаш се е запалила, но същевременно излъчваше слаба светлина, която не заслепяваше така очите й както кухненските лампи.

Тя видя, че в скута на мъжа е разстлан голям лист хартия, осеян с точки. Бяха разхвърляни произволно, а около тях имаше решетка от съвършено прави линии. Навсякъде имаше нахвърляни кратки бележки.

— Проблемът е, че те се движат — обясни й мъжът. — Ако тази нощ видя онази там — той потупа с пръст една от точките с по-малка точка до нея, — по същото време утре тя ще бъде малко по-нататък.

Той се обърна към Жулиета и тя видя, че е млад мъж, вероятно наближаващ трийсетте, и доста хубав по онзи спретнат начин, характерен за хората от офисите.

Мъжът се усмихна и добави:

— Беше ми нужно много време, за да разбера това.

Жулиета искаше да му каже, че едва ли е толкова много, като се има предвид възрастта му, но си спомни как се чувстваше като сянка, когато и към нея се бяха отнасяли пренебрежително.