Читать «Тел» онлайн - страница 84

След като изпрати искането си, седна и отново отвори папката на Холстън. Той беше добър човек, който знаеше най-съкровените й тайни. Беше единственият, който ги знаеше. И скоро, с божията помощ, Жулиета щеше да разкрие неговите.

20

Отдавна беше минало десет часът, когато Жулиета стана от бюрото. Очите й бяха твърде уморени, за да се взира повече в монитора и да прочете дори още една бележка по случая. Изключи компютъра си, прибра досиетата, спря лампите и заключи вратата на кабинета от външната страна.

Стомахът й изкъркори, докато прибираше ключовете си в джоба, и вече изчезващата миризма на яхния от заешко й напомни, че за пореден път е пропуснала вечерята. Това й се случваше три вечери подред. Три вечери се беше съсредоточила толкова много в работата, която все още почти не знаеше как да върши и за която нямаше кой да я наставлява, че забравяше да се храни. Може би това щеше да е простимо, ако кабинетът й не граничеше с шумната, изпълнена с аромати кафетерия.

Извади отново ключовете си и пресече слабо осветеното помещение, промъквайки се покрай почти невидимите столове, разпръснати между масите. Една млада двойка тъкмо си тръгваше, след като беше откраднала няколко мига в тъмното преди загасването на лампите, на сумрачната светлина от стенния екран. Жулиета им извика да внимават при слизането, защото й се стори, че това трябва да каже един шериф, и те се изкикотиха, когато заслизаха надолу по стълбището. Тя си представи как вече се държат за ръце и как ще откраднат още няколко целувки, преди да стигнат до апартаментите си. Зрелите хора знаеха за тези забранени неща, но си затваряха очите за тях — нещо като подарък от всяко поколение за следващото. За Жулиета обаче беше различно. Тя беше направила същия избор и като зрял човек — да обича без разрешение — и затова по-силно усещаше собственото си лицемерие.

Докато приближаваше към кухнята, забеляза, че кафете- рията не е съвсем празна. Една самотна фигура седеше в дълбоките сенки край стенния екран и се взираше в мастилената чернота на нощните облаци, увиснали над притъмнелите хълмове.

Изглежда, беше същата фигура от предишната нощ, онази, която беше наблюдавала как слънчевата светлина постепенно угасва, докато Жулиета работеше сама в кабинета. Тя избра така пътя си към кухнята, че да мине зад мъжа. Целодневното зяпане на досиета, изпълнени с лоши намерения, я беше направило леко параноична. Преди се възхищаваше на хората, които се различаваха от останалите, но сега усещаше, че е станала предпазлива по отношение на тях.

Движеше се между стенния екран и най-близката маса, като спираше, за да бутне столовете обратно по местата им, и техните метални крака стържеха по плочките. Държеше под око седналия мъж, но той не се обърна нито веднъж по посока на шума. Просто гледаше нагоре към облаците. В скута му имаше нещо и беше вдигнал едната си ръка към брадичката.

Жулиета минаваше точно зад него, като стъпваше между масата и стола му, който беше преместен странно близо до стенния екран. Тя се пребори с желанието да се прокашля и да му зададе въпрос. Вместо това го заобиколи, като подрънкваше с голямата връзка ключове, която беше получила заедно с новата си работа.