Читать «Тел» онлайн - страница 85

Преди да стигне до вратата на кухнята, на два пъти погледна през рамо. Мъжът не помръдваше.

Тя влезе в кухнята и натисна един от ключовете за осветлението. Лампите примигнаха радостно и се включиха, разпръсквайки мрака наоколо. Тя извади галон сок от едно от хладилните помещения и взе чиста чаша от поставката за сушЬне. В хладилното помещение намери и супа — покрита с капак и вече изстинала. Взе и нея. Сипа си два черпака в паница и порови в едно чекмедже за лъжица. Докато връщаше голямата тенджера на полицата в хладилното помещение, тя за миг се замисли дали да не притопли супата, но се отказа.

Със сока и паницата в ръка тя се върна в кафетерията, изключи осветлението с лакът и затвори вратата с крак. Седна в сенките на края на една от дългите маси и засърба от супата, като държеше под око странния мъж, който се беше загледал в мрака, сякаш там можеше да се види нещо.

Накрая Жулиета остърга с лъжица дъното на празната паница и довърши остатъка от сока си. Мъжът нито веднъж не бе извърнал поглед от екрана на стената. Тя бутна паницата встрани, изпълнена с неудържимо любопитство. Може и да беше просто съвпадение, но фигурата реагира на движението й. Мъжът се наведе напред и протегна ръка към екрана. На Жулиета й се стори, че различава в ръката му прът или пръчка, но беше твърде тъмно, за да е сигурна. Миг по-късно той се наведе над скута си и тя чу скърцането на въглен върху хартия, която, ако се съдеше по звука, който издаваше, беше скъпа. Тя се изправи, решила, че движението му й дава удоб- на възможност, и се приближи до мястото, където той седеше.

— Бърз набег до килера, а? — попита той.

Гласът му я стресна.

— Докато работех, пропуснах вечерята — запъна се тя, сякаш беше нужно да дава обяснение.

— Сигурно е добре човек да държи ключовете.

Той все така не откъсваше поглед от екрана и Жулиета си напомни да заключи вратата на кухнята, преди да си тръгне.

— Какво правите? — попита тя.

Мъжът се пресегна към близкия стол зад гърба си и го придърпа срещу екрана.

— Искате ли да видите?

Жулиета се приближи предпазливо, хвана облегалката и нарочно дръпна стола на десетина сантиметра от мъжа. В стаята беше твърде тъмно, за да различи чертите му, но гласът му звучеше като на млад човек. Тя се ядоса на себе си, че не го е запомнила предишната вечер, когато имаше повече светлина. Трябваше да стане по-наблюдателна, ако искаше да бъде добра в работата си.

— Какво точно трябва да гледам? — попита тя.

Погледна крадешком към скута му, където голям лист бяла хартия проблясваше слабо на бледата светлина, процеждаща се от стълбището. Той лежеше изпънат върху бедрата му, сякаш отдолу имаше дъска или нещо твърдо.

— Мисля, че онези двата ще се разделят. Погледнете там.

Мъжът посочи на стенния екран смесица от черни нюанси, които бяха толкова наситени и дълбоки, че изглеждаха като един цвят. Контурите и оттенъците на сенките, които Жулиета успя да различи, сякаш бяха някаква измама на окото — толкова истински, колкото бяха и призраците. Но тя проследи пръста му, като се чудеше дали той е луд, или пиян, и не се опита да наруши изтощителното мълчание, което последва.