Читать «Тел» онлайн - страница 8

Холстън вдигна поглед от папката, разтворена в скута му. Около него разхвърляните купчини листове покриваха леглото като юрган — купища и купища стари досиета, които да сортира, и нови оплаквания, с които да се справи. Алисън седеше зад малкото си бюро в края на леглото. Двамата живееха в един от апартаментите в силоза, които само на два пъти през изминалите десетилетия бяха намалявани наполовина. В него имаше място и за такива луксозни мебели като бюра и широки легла вместо койки.

— И откъде бих могъл да знам това? — попита я той.

Жена му се обърна и пъхна зад ухото си кичур коса. Холстън посочи с папката към екрана на компютъра й.

— Цял ден разкриваш тайни, които са на стотици години, и аз би трябвало да знам за тях преди теб!

— Просто такъв е изразът — изплези му се тя. — Това е моят начин да те информирам. И защо не си любопитен? Не чу ли какво ти казах току-що?

Холстън сви рамене.

— Никога не съм мислил, че онзи бунт, за който знаем, е бил първият, а просто, че е най-скорошният. Ако съм научил нещо от работата си, то е, че престъпленията и полуделите тълпи никога не са особено оригинални. — Той взе една папка, която лежеше до коляното му. — Да не мислиш, че този е първият крадец на вода в силоза? Или че ще бъде последният?

Столът на Алисън изскърца върху плочките, когато тя се обърна към него. Мониторът върху бюрото зад нея примигваше с фрагменти от данните, които тя беше изтеглила от старите сървъри на силоза — останки от отдавна изтрита и презаписвана безброй пъти информация. Холстън все още не разбираше как действа процесът на възстановяване, както и дали някой, който е толкова умен да го измисли, би бил толкова глупав, че да обича него, но приемаше и двете неща за даденост.

— Възстановявам поредица от стари доклади — обясни тя. — Ако са верни, ще се окаже, че май онзи наш стар бунт се е случвал доста редовно. Горе-долу по веднъж при всяко поколение.

— Има много неща, които не знаем за старите времена — отбеляза Холстън, разтърка очи и си помисли за цялата бумащина, която все още го чака. — Може би не са имали система за почистване на сензорите, нали се сещаш? Обзалагам се, че тогава гледката горе е ставала все по-размазана и по-размазана, докато накрая хората не са полудявали, надигали са се на бунт или нещо подобно и са пращали в изгнание няколко души, за да оправят положението. Или кой знае, това може да е било нещо като естествен контрол на населението преди лотарията.

Алисън поклати глава.

— Не мисля така. Стигам до идеята… — Тя направи пауза и хвърли поглед към листовете, разхвърляни около Холстън.

При вида на всички тези регистрирани престъпления тя сякаш реши да обмисли внимателно онова, което се готви да изрече.

— Не се опитвам да съдя, нито да казвам кой е прав или крив. Просто предполагам, че сървърите не са били изтрити от бунтовниците по време на бунта. Поне не и по начина, за който винаги са ни обяснявали.

Това привлече вниманието на Холстън. Загадката на празните сървъри, на изгубеното минало на предшествениците им в силоза преследваше всички. Изтриването не беше нищо повече от мъглява легенда. Холстън затвори папката, по която работеше, и я остави настрани.