Читать «Тел» онлайн - страница 10

— Та, значи казваш… — Той потри брадичката си и обмисли внимателно думите си. — Казваш, че някой е изтрил цялата ни история, за да ни попречи да я повторим?

— Или заради нещо по-лошо. — Тя се пресегна и хвана ръката му между дланите си, а сериозното изражение на лицето й стана по-строго. — А ако причината за бунтовете е била точно там, в харддисковете? Ако някаква част от познатата ни история или пък знанието за онова, което е накарало хората да се преместят тук много, много отдавна — ако тази информация е водела до натрупването на някакво напрежение, което е карало хората да си губят разсъдъка или да не ги свърта на едно място, или просто да искат да излязат навън?

Холстън поклати глава.

— Не искам да мислиш така — предупреди я той.

— Не казвам, че са били прави да откачат — увери го тя и тонът й отново стана предпазлив, — но това е моята теория, основана на онова, което успях да събера досега.

Холстън хвърли недоверчив поглед на монитора.

— Може би не трябва да правиш това — рече той. — Дори не съм сигурен как точно го правиш, но може би трябва да спреш.

— Скъпи, информацията е там. Ако сега не я възстановя, в даден момент някой друг ще го стори. Не можеш да върнеш духа обратно в бутилката.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече публикувах информация за това как съм възстановила изтрити и презаписани файлове. Останалата част от информационния отдел вече я разпространява, за да помогне на хора, които, без да искат, са изтрили нещо, което им е трябвало.

— Въпреки това мисля, че трябва да спреш — настоя той. — Тази идея не е много добра. Не смятам, че от нея ще излезе нещо хубаво…

— Нищо хубаво няма да излезе от истината? Винаги е добре да знаеш истината. А е за предпочитане да я открием ние, а не някой друг, не е ли така?

Холстън погледна папките си. Бяха минали пет години, откакто за последен път бяха изпращали някой да чисти. С всеки изминал ден гледката от външния свят ставаше все по-мъглива и като шериф той усещаше натиска, че е време да се намери някой. Той нарастваше като пара, натрупваща се в силоза и готова да изстреля нещо навън. Хората ставаха нервни, когато моментът наближеше. Беше като някое от онези пророчества, които се изпълняват от само себе си, когато накрая някой не издържаше и той правеше или казваше нещо, за което да съжалява, и след това се оказваше в килията, за да наблюдава своя последен размазан залез.

Холстън запреглежда досиетата около себе си с надеждата, че ще намери нещо в тях. Беше готов утре да осъди някого на смърт, стига това да означаваше, че ще се изпусне тази пара. Жена му ръчкаше с игла нещо голямо, наподобяващо прекалено надут балон, и Холстън искаше да изпусне този въздух, преди тя да го е спукала.

4

Настоящето

Холстън седеше на единствената стоманена пейка във въздушния шлюз. Мозъкът му беше вцепенен от безсънието и от ясното осъзнаване на онова, което му предстоеше. Нелсън, началникът на лабораторията по почистването, беше коленичил пред него и оправяше крачола на белия му предпазен костюм.