Читать «Тел» онлайн - страница 78

Танцуваща сянка върху стенния екран привлече вниманието й. Жулиета вдигна поглед и видя как ниска стена от прах се плисна върху хълма. Слоят от сажди сякаш трептеше на вятъра, докато се носеше към сензорите, които тя беше научена да възприема като много важни, сензорите, осигуряващи й гледка към външния свят, който я плашеше като дете, но за който беше прието да се смята, че си заслужава да бъде видян.

Но сега, когато беше достатъчно голяма, за да разсъждава сама, и бе достатъчно близо до него, за да го види със собствените си очи, тя вече не беше толкова сигурна в това. Манията по почистването на върха едва достигаше до дълбоко долу, където истинското почистване осигуряваше функционирането на силоза и гарантираше живота на всички в него. Но дори и там, долу, на приятелите й в Механичния още от раждането им беше казано да не говорят за външния свят. Това беше доста лесно, когато никога не си го виждал, но сега, когато минаваше покрай него на път за работа и седеше пред тази шир, която никой ум не можеше да проумее, тя разбираше как неизбежно възникват въпроси. Разбираше защо вероятно е важно някои идеи да бъдат унищожавани, преди всички да са се втурнали към изходите, преди върху устните на хората като пяна да избият налудничави въпроси, които биха довели до края на всички тук.

Тя отвори досието на Холстън. Под биографичната справка имаше дебела купчина бележки за последните му дни като шериф. Частта, свързана с действителното му престъпление, беше дълга едва половин страница — остатъкът от листа беше празен и излишно похабен. В един-единствен абзац просто се обясняваше, че той е отишъл в килията за задържане на върха и е изразил интерес към външността. Това беше всичко. Участта на един човек беше определена с няколко реда. Жулиета препрочете думите няколко пъти, преди да обърне страницата.

Отдолу имаше бележка от кмет Джанс, която молеше Холстън да бъде запомнен със службата си в името на силоза, а не просто като поредния чистач. Жулиета прочете това писмо, написано от ръката на човек, който също наскоро беше починал. Беше странно да мисли за хората, които познаваше и не можеше да види никога отново. Една от причините, поради които беше избягвала баща си през всичките тези години, бе, защото, казано просто, той беше винаги там. И тя можеше да промени решението си във всеки един момент. Но с Холстън и Джанс беше различно — те си бяха отишли завинаги. А Жулиета дотолкова беше свикнала да възстановява неща, считани за непоправимо повредени, че й се струваше, че ако се съсредоточи достатъчно или извърши поредица операции в правилния ред, ще може да върне обратно мъртвите и да възстанови изгубената им форма. Но знаеше, че това не е така.

Тя прелистваше досието на Холстън и за пръв път си задаваше някои от забранените въпроси. Онова, което беше изглеждало несъществено, докато живееше дълбоко долу, където изпуснатите отработени газове можеха да те задушат, а някоя повредена помпа да удави всички, които познаваш, сега се извисяваше пред нея в целия си ръст. Защо водеха този живот в ограниченото пространство под земята? Какво имаше там, зад онези хълмове? Защо и с каква цел бяха тук? Нейният ли вид беше построил онези високи силози, рушащи се в далечината? С каква цел? И най-обезпокоителният въпрос от всички — какво е накарало разумни хора като Холстън и неговата съпруга да искат да излязат?