Читать «Тел» онлайн - страница 5

Или пък Холстън и останалите правеха именно това в момента?

Някой се прокашля зад гърба му. Той се обърна и видя кмет Джанс, която стоеше от другата страна на решетките, облечена в гащеризон и с ръце на корема си. Тя кимна към койката.

— Когато килията е празна през нощта и двамата със заместник Марнс не сте на работа, понякога и аз самата седя там и се наслаждавам на тази гледка.

Холстън се обърна и отново погледна калния, безжизнен пейзаж. Изглеждаше потискащ, само ако го сравниш с картините от детските книжки — единствените, които бяха оцелели след бунта. Повечето хора се съмняваха в цветовете на тези книжки, точно както се съмняваха и че някога са съществували пурпурни слонове и розови птици, но Холстън смяташе, че те са по-истински от пейзажа пред очите му. Той, както и други, усещаше нещо първично и дълбоко, когато погледнеше към тези захабени страници, изпъстрени със зелено и синьо. Въпреки това, сравнена със задушаващия силоз, тази капна, сива гледка отвън изглеждаше като някакво спасение точно онзи въздух на открито, който хората бяха родени да дишат.

— Тук винаги е малко по-ясна — отбеляза Джанс. — Имам предвид гледката.

Холстън продължаваше да мълчи. Той наблюдаваше как къдравият край на един облак се откъсва и поема в нова посока — черно и сиво, които се въртяха заедно.

— Ще можеш да си избереш вечерята — продължи кметът.

— Традицията е…

— Не е нужно да ми описваш процедурата — прекъсна я Холстън. — Минаха само три години, откакто сервирах последната храна на Алисън точно тук.

Той по навик посегна да завърти медния си пръстен на ръката, забравил, че го е оставил върху шкафчето си преди часове.

— Не мога да повярвам, че е било толкова отдавна — прошепна Джанс сякаш на себе си.

Холстън се обърна и я видя да наблюдава с присвити очи облаците върху стената.

— Липсва ли ти? — жлъчно попита Холстън. — Или просто те дразни това, че беше нужно толкова много време, за да се замъгли гледката?

Очите на кмета за момент проблеснаха към него, после тя ги сведе към пода.

— Знаеш, че не искам това, каквато и да е гледката. Но правилата са си правила…

— Не те обвинявам — рече Холстън, опитвайки се да усмири гнева си. — Познавам правилата по-добре от повечето. — Ръката му понечи да докосне значката, която беше оставил, както преди това пръстена. — По дяволите! Налагах тези правила през по-голямата част от живота си, дори след като осъзнах, че са глупави.