Читать «Тел» онлайн - страница 3

Знаеха, че имат само една година, така че бяха станали суеверни и опитваха всичко, което би могло да помогне. Разни трикове като чесън, увесен над леглото, който уж увеличавал плодовитостта, две монети под дюшека за близнаци, розова панделка в косата на Алисън или петна синя боя под очите на Холстън — всичко това беше смешно и отчаяно. Единственото по-шантаво нещо би било да не опитат всичко и да пропуснат някой глупав сеанс или друга измишльотина.

Но не им беше писано. Още преди дори годината им да изтече, наградата от лотарията беше дадена на друга двойка. Причината не беше в това, че не опитваха, а в това, че нямаха време. Че ненадейно бе останал без съпруга.

Холстън се извърна от играта и неясната гледка отвън и се отправи към кабинета си, който се намираше между кафетерията и въздушния шлюз на силоза. Докато вървеше, мислите му се насочиха към битката, която някога се беше състояла тук — призрачна битка, през която трябваше да преминава всеки ден през последните три години. И той знаеше, че ако се обърне и се вгледа с присвити очи в гледката, все по-влошаваща се от замъглените лещи на камерата и мръсотията във въздуха, ако проследи с поглед тъмния ръб нагоре по хълма, онази гънка, която тръгваше от калната дюна към града отвъд нея, можеше да зърне безмълвната й форма. Там, върху онзи хълм, можеше да види жена си. Тя лежеше там с ръце, подвити под главата, като спяща скала, разрушавана от въздуха и от токсините в него. Може би.

Беше трудно да бъде забелязана, дори и преди замъгляването да започне отново. Освен това на тази гледка не можеше много да се вярва. Всъщност тя по-скоро пораждаше съмнение. Затова Холстън просто предпочете да не я наблюдава. Той премина през това място, където жена му беше водила призрачната си битка и където спомените за нейната внезапна лудост щяха да се таят вечно, и влезе в кабинета си.

— Я виж ти кой е станал рано — рече Марнс и се усмихна.

Заместникът на Холстън затвори старинното метално чекмедже на шкафа за папки и то изстена безжизнено. Вдигна чашата си, която изпускаше пара, и чак тогава забеляза сериозния вид на Холстън.

— Шефе, добре ли си?

Холстън кимна. Посочи лавицата за ключове зад бюрото.

— Килията за задържане — каза той.

Усмивката на заместника беше заменена от смутено намръщване. Той остави чашата и се обърна да вземе ключа. Докато беше с гръб, Холстън потърка за последен път заострената хладна стомана в дланта си и постави звездата върху бюрото. Марнс се обърна и му подаде ключа. Холстън го взе.

— Да ида ли да донеса парцала? — Заместник Марнс посочи с палец към кафетерията.

Освен в случаите, когато в килията имаше някой с белезници, те влизаха в нея само за да я чистят.