Читать «Тел» онлайн - страница 49

Разделиха си малък самун хляб, седнали върху металната решетка на широката площадка, с лакти, опрени на парапета, и крака, люлеещи се във въздуха, като две хлапета, избягали от час. Стотното ниво изобилстваше от хора, които идваха и си отиваха. Целият етаж беше пазар — място за размяна на стоки, където със спечелените с труд читове се плащаше за онова, което беше нужно или просто желано. Покрай тях минаваха работници, следвани от сенките си, членове на семейства си викаха един на друг през тълпи, от които можеше да ти се завие свят, търговци гръмогласно предлагаха най-добрите си стоки. Вратите оставаха отворени за трафика и позволяваха на миризмите и звуците да стигат до двойно по-широката площадка, чиято решетка вибрираше от цялата тази суматоха.

Джанс се наслаждаваше на анонимността на тълпата. Тя отхапа от своята половина от самуна, изпечен тази сутрин, усети свежия му аромат и мекота и се почувства като друг човек. По-млада. Марнс й отряза парче сирене и резен ябълка, след това направи с тях сандвич. Ръката му докосна нейната, когато й го подаде. Дори трохите хляб върху мустака му бяха част от съвършенството на този миг.

— Доста сме напред с разписанието — отбеляза Марнс, преди да отхапе от ябълката. Беше просто приятелска забележка нещо като потупване по гърба. — Предполагам, че ще стигнем до сто и четирийсетия преди вечеря.

— Точно сега не ме плаши дори изкачването — заяви Джанс.

Тя довърши сиренето и ябълката, като дъвчеше със задоволство. Каза си, че всичко е по-вкусно, когато пътуваш по стълбището. Или когато си в приятна компания и сред музиката, носеща се от пазара. Някакъв просяк дрънкаше на укулеле и музиката му се извисяваше над шума на тълпата.

— Защо не идваме по-често тук? — попита тя.

— Може би защото дотук са сто етажа? — изсумтя Марнс.

— Освен това си имаме гледката, фоайето и бара на Кипър. Колко от хората тук се качват да видят това по-често от веднъж на няколко години?

Джанс се замисли върху думите му, докато дъвчеше последната си хапка хляб.

— Мислиш ли, че това е нормално? Да не се отдалечаваме много от мястото, където живеем?

— Не те разбирам — отвърна Марнс с пълна уста.

— Да предположим, съвсем хипотетично, че хората са живеели в онези древни силози над земята, които се издигат зад склона на хълма. Нали не смяташ, че са се движили толкова малко? И са стояли само в един и същи силоз? Че никога не са идвали дотук или не са минавали нагоре-надолу по стотиците етажи?

— Не мисля за тези неща — заяви Марнс.

Джанс прие думите му като намек, че и тя не би трябвало да мисли за това. Понякога беше невъзможно да разбереш какво трябва и не трябва да говориш за външния свят. Това бяха разговори, които се водеха между брачни партньори, и може би това, че вчера бяха слизали и прекарали деня заедно, й бе повлияло. Или може би като всички останали се поддаваше на еуфорията след почистването, на усещането, че някои правила могат да са по-либерални, че човек може да се остави на някои изкушения и че освобождаването на напрежението в силоза е извинение за всеки да се чувства малко по-свободен в собствената си кожа.