Читать «Тел» онлайн - страница 45

— Кмете — сведе глава за поздрав той и след това кимна на Марнс.

Джанс му поблагодари. Повечето носачи й изглеждаха познати — беше ги виждала много пъти, докато правеха доставки из целия силоз. Но никога не оставаха достатъчно дълго на едно място, за да научи и запомни имената им — нещо, което обикновено умееше да прави. Докато двамата с Марнс влизаха в хидропонните ферми, тя се зачуди дали носачите успяват всяка вечер да се приберат у дома, при семействата си. И дали изобщо имат семейства? Дали не са като свещениците? Беше твърде стара и твърде любопитна, за да не знае тези неща. Но от друга страна, може би един ден на стълбището беше достатъчен, за да оцени работата им и наистина да ги забележи. Носачите бяха като въздуха, който дишаше — неизменно бяха тук, неизменно обслужваха, бяха толкова необходими и вездесъщи, че ги приемаха за даденост. Но сега умората от спускането беше отворила напълно сетивата й за тях. Беше като внезапна глътка кислород, която бе отключила благодарността й към тях.

— Помиришете тези портокали — рече Марнс и я откъсна от мислите й.

След като преминаха през ниските врати на градината, той започна да души въздуха. Един служител в зелен гащеризон им махна да влязат.

— Оставете чантите си тук, кмете — каза той и посочи стена с прегради, тук-там запълнени с чанти и вързопи.

Джанс го послуша и остави своя багаж в една от преградите. Марнс го бутна в дъното и сложи и своята раница в същата преграда. Независимо дали го бе направил, за да спести място, или просто проявяваше обичайната си загриженост за нея, но тя намери постъпката му толкова прекрасна, колкото беше въздухът в градините.

— Имаме резервации за тази вечер — уведоми Джанс работника.

Той кимна.

— Стаите са един етаж по-долу. Мисля, че все още приготвят вашите. Само на посещение ли сте дошли, или и ще хапнете?

— По малко и от двете.

Младият мъж се усмихна.

— Е, докато похапвате, стаите ви би трябвало да станат готови.

Стаи, помисли си Джанс. Тя поблагодари на младежа и последва Марнс в лабиринта от градини.

— От колко време не си идвал тук? — попита тя заместника.

— О, от доста време. Може би около четири години.

— Точно така — засмя се Джанс. — Как можах да забравя? Кражбата на века.

— Радвам се, че ви се вижда забавно — рече Марнс.

В края на коридора усуканата спирала на хидропонните градини се разделяше в двете посоки. Този главен тунел се виеше през две нива на силоза и наподобяващите му лабиринт извивки стигаха чак до далечните бетонни стени. Постоянният звук от водата, капеща от тръбите, беше странно успокояващ и плисъкът й отекваше под ниския таван. Тунелът беше отворен от двете страни и се разкриваше гъстата зеленина на растенията, зеленчуците и дръвчетата, които растяха сред плетеницата от пластмасови тръби. Навсякъде бяха вързани канапи, за да има на какво да се закрепят пълзящите лози и стебла. Мъже и жени, подпомогнати от младите си сенки, се грижеха за растенията. Всички бяха облечени в зелени гащеризони. Около вратовете им висяха торби, издути от реколтата за деня, а ножиците в ръцете им тракаха като малки щипки, които сякаш бяха част от телата им. Подрязваха хипнотизиращо сръчно и без усилие, с онова умение, което се появява само след дни, седмици и години на практика и повторение.