Читать «Тел» онлайн - страница 270

— Соло! — тя го разтърси за раменете. — Хей…

Какво име беше прошепнал той?

— Джими! — спомни си тя.

Докато го разтърсваше, главата му се клатеше от едната на другата страна. Провери скалпа му под чорлавата коса и видя много кръв. Отново се огледа за чантата си — в нея бяха сложили храна, вода и сухи дрехи за преобличане, когато се върне, — но тя беше изчезнала. Вместо нея взе другия си долен костюм. Не беше сигурна за качеството на водата в плата, но все беше по-добре от нищо. Смачка го на стегната топка и изстиска каквото можа върху устните му. Изцеди още и на главата му. Дръпна косата назад, за да огледа раната, и опипа с пръсти порязаното място. В мига, в който водата докосна отворената рана, сякаш беше натиснала някакъв бутон, Соло се дръпна настрани, далеч от ръката й и от капките от долния костюм. Зъбите сред брадата му проблеснаха в жълто, когато той изкрещя от болка, ръцете му се надигнаха от площадката и увиснаха във въздуха, напрегнати и все още безчувствени.

— Соло. Хей, всичко е наред.

Тя го подхвана. Очите му се въртяха във всички посоки, клепачите му потрепваха.

— Всичко е наред — повтори тя. — Ще се оправиш.

Използва свития на топка долен костюм, за да почисти раната му. Соло изстена и хвана китката й, но не се отдръпна.

— Щипе — каза той, след което примигна и се огледа. — Къде съм?

— Дълбоко долу — припомни му тя, щастлива, че го чува да говори, и готова да се разплаче от облекчение. — Мисля, че си бил нападнат…

Той се опита да седне, изстена през зъби и силно стисна китката й.

— Полека — каза му тя и се опита да го задържи. — Имаш сериозна рана на главата. Доста се е подула.

Тялото му се отпусна.

— Къде са те? — попита той.

— Не знам — отвърна Жулиета. — Какво си спомняш? Колко души бяха?

Той затвори очи. Тя продължи да попива раната му.

— Мисля, че беше само един. — Очите на Соло се разшириха, сякаш споменът за нападението го изненада. — Беше на моята възраст.

— Трябва да се качим горе — каза му тя. — Трябва да отидем на топло, да почистим раната ти и да се изсуша. Мислиш ли, че ще можеш да се движиш?

— Не съм луд — заяви Соло.

— Знам, че не си.

— Нещата, които се преместваха, светлините — не бях аз. Не съм луд.

— Не — съгласи се Жулиета.

Тя си спомни за всичките пъти, когато беше мислила същото за себе си в тукашното дълбоко долу, обикновено докато тършуваше в Снабдяването.

— Не си луд — успокои го тя. — Изобщо не си луд.

73

Силоз 18

Лукас не можеше да се насили да учи — не и онова, което трябваше да учи. Книгата за Реда стоеше отворена на дървеното бюро. Малката настолна лампа върху дълга стойка беше наклонена над него и я обливаше в поток от светлина. Вместо да чете, Лукас стоеше пред схемата на стената, загледан в подредбата на силозите, които бяха разположени на разстояние един от друг подобно на сървърите в стаята над него, и слушаше звуците на далечния сблъсък, които се долавяха сред пукота на радиото.

Последната атака беше започнала. Екипът на Симс беше загубил няколко човека в ужасна експлозия (беше нещо, свързано със стълбището, но не голямото стълбище) и сега водеха битка, за която се надяваха да е последната. Малките високоговорители до радиостанцията пращяха от статичните смущения, докато мъжете координираха нападението помежду си, Бърнард крещеше заповеди от кабинета си едно ниво по-нагоре и всичко това ставаше на фона на оръжейна стрелба.