Читать «Тел» онлайн - страница 264

— Мъжът, с когото говорих, каза, че сме само толкова. Само тези петдесет силоза…

— Четирийсет и седем — поправи го Бърнард. — И наистина, доколкото знаем, това е всичко. Трудно е да си представим, че и някой друг е бил толкова добре подготвен. Но винаги съществува някаква вероятност. Минали са само няколкостотин години.

— Няколкостотин? — Лукас се облегна на тезгяха, вдигна чая си, но ароматът на ментата вече не достигаше до него. — Значи преди стотици години сме решили…

— Те са решили — поправи го Бърнард и напълни чашата си с вода, от която все още се надигаше пара. — Не включвай себе си. И определено не включвай мен в това число.

— Добре, те са решили да унищожат света. Да изтрият всичко от лицето на земята. Защо?

Бърнард остави чая си върху печката, за да се запари. Свали си очилата, избърса парата от тях, след това посочи с тях към стената с рафтовете с книги.

— Заради най-лошите части от нашия Завет, ето защо. Поне аз мисля, че това биха отговорили, ако бяха още живи. — Той снижи глас и промърмори: — Но не са, за което трябва да благодарим на Бога.

Лукас потръпна. Още не можеше да повярва, че някой би взел такова решение, независимо при какви условия. Помисли си за милиардите хора, които се оказваше, че са живели под звездите преди няколкостотин години. Никой не можеше да убие толкова много хора. Как изобщо някой можеше да приеме толкова много живот за даденост?

— И сега ние работим за тях — гневно отбеляза Лукас.

Отиде до мивката, извади кошничката от чашата си и я остави върху неръждаемата стомана да се изцеди. Отпи предпазливо, като сърбаше, за да не се изгори.

— Казвате да не включваме себе си в това число, но сега ние сме част от всичко това.

— Не — каза Бърнард, след което се отдалечи от печката и застана пред малката карта на света, която висеше над масата. — По никакъв начин не сме част от онова, което са сторили онези побъркани шибаняци. Ако тези хора, хората, направили това, бяха в една стая с мен, щях да ги избия до крак. — Той удари картата с дланта си. — Щях да ги убия с голи ръце.

Лукас не каза нищо. Не помръдна.

— Те не са ни оставили никакъв шанс. Това не е шанс. — Бърнард посочи с ръка стаята около тях. — Това са затвори. Килии, не домове. Те не са предназначени да ни защитават, а да ни принудят под заплахата от смърт да осъществим тяхната мечта.

— Мечта за какво?

— За свят, където ще сме почти еднакви, където ще сме твърде близо един до друг, за да си губим времето в битки и да пропиляваме ресурсите си, за да пазим същите тези ограничени ресурси. — Бърнард вдигна чашата си и шумно засърба от нея. — Поне такава е моята теория. След десетилетия четене. Хората, които са направили това, са ръководели могъща държава, която е започвала да се разпада. Те са предусещали края, своя край, и това ги е уплашило до смърт. Когато времето започнало да изтича — имай предвид, че е продължило десетилетия, — те решили, че имат един шанс да запазят себе си, да запазят онова, което смятали за своя начин на живот. И така, преди да загубят единствената си възможност, те задействали своя план.