Читать «Тел» онлайн - страница 262

Той лежеше на едната си страна със затворени очи. По лицето му се стичаше кръв, част от която вече се беше спекла и бе засъхнала.

— Соло?

Ръката й трепереше ужасно, когато се пресегна да го разтърси. Какво си беше причинил?

— Ей, събуди се по дяволите!

Зъбите й тракаха. Тя го сграбчи и яростно го разтърси.

— Соло! Имам нужда от помощ!

Едното му око леко се отвори. Той примигна няколко пъти, след това се преви на две и се закашля. Подът край лицето му се покри с петна кръв.

— Помощ — повтори тя.

Затърси ципа на гърба си, без да осъзнава, че Соло се нуждае от нейната помощ.

Соло се закашля в ръката си, след това се претърколи по гръб. Отнякъде на главата му все още бликаше кръв и сега на местата, където тя беше засъхнала преди известно време, се стичаха пресни струйки.

— Соло?

Той изстена. Жулиета допълзя по-близо. Едва усещаше тялото си. Той прошепна нещо и в тишината гласът му прозвуча стържещо.

— Хей… — Тя доближи лицето си до неговото.

Усещаше устните си подути и безчувствени и вкусът на бензин не беше изчезнал.

— Не се казвам…

Когато се закашля, от устата му изхвърчаха червеникави пръски. Повдигна ръка на няколко сантиметра, сякаш се опитваше да закрие устата си, но така и не успя да го направи.

— Не се казвам… — повтори той отново.

Главата му се олюляваше и Жулиета най-сетне осъзна, че той е лошо ранен. Умът й се изясни достатъчно, за да види в какво състояние е той.

— Не мърдай — промърмори тя. — Соло, искам да стоиш неподвижен.

Опита се да се изправи — да събере сили да се движи. Соло примигна и я погледна. Очите му бяха изцъклени, кръвта беше оцветила сивата му брада в червено.

— Не Соло — с усилие изрече той. — Казвам се Джими…

Отново се закашля и забели очи.

— …и не мисля…

Затвори клепачи и след това ги присви от болка.

— …не мисля, че съм…

— Остани с мен — примоли му се Жулиета и по премръзналото й лице започнаха да се стичат сълзи.

— …не мисля, че някога съм бил сам — прошепна той и чертите на лицето му се отпуснаха, а главата му клюмна върху студената стоманена площадка.

70

Силоз 18

Чайникът върху печката бълбукаше. Над него се вдигаше пара и малки капчици вода изскачаха на свобода над ръба му. Лукас изсипа в миниатюрната цедка щипка чаени листа от металната кутия с капачка. Докато спускаше малката кошничка за запарване в чашата си, ръцете му трепереха. Когато вдигна чайника, върху котлона се изля малко вода. Капките изсъскаха и във въздуха се разнесе миризма на изгоряло. Докато сипваше кипящата вода върху листата, Лукас наблюдаваше Бърнард с крайчеца на окото си.

— Просто не разбирам — каза той, като държеше чашата с две ръце, за да проникне топлината в дланите му. — Как някой би могъл…? Как някой би могъл да направи нещо подобно нарочно? — Той поклати глава, надникна в чашата си, където няколко дръзки листа вече се бяха освободили и плуваха извън кошничката, и след това вдигна очи към Бърнард. — И вие сте знаели за това? Как…? Как може да знаете за това?